Чтение онлайн

Смитбек кимна.

— Не обича да се оплаква, но й е трудно. Мисли да напусне музея.

— Ще сбърка — намръщи се Кавакита. Понечи да добави нещо, но замълча. Облегна се назад и преценяващо погледна Смитбек. — Това е изключително алтруистичен жест от твоя страна, Бил. — Присви устни, поклащайки глава. — Бил Смитбек, добрият самарянин. Да не си създаваш нов имидж, а?

— За теб съм Уилям Смитбек младши.

— Бил Смитбек, орелът скаут — продължи Кавакита, после тръсна глава. — Не, не може да е истина. Не си дошъл да си говорим за Марго, нали?

Смитбек се поколеба.

— Е, това беше една от причините — призна той.

— Знаех си! Хайде, изплюй камъчето.

— О, добре — въздъхна Смитбек. — Слушай. Опитвам се да се докопам до информация за експедицията на Уитлеси.

— Кое?

— Експедицията в Южна Америка, дето открила статуетката Мбун. Нали знаеш, кулминацията на новата изложба.

Лицето на Кавакита се проясни.

— О, да. Онази, за която старчето Смит е дрънкал онзи ден в хербариума. И какво за нея?

— Ние предполагаме, че има някаква връзка между тази експедиция и убийствата тук.

— Какво? — недоверчиво възкликна Кавакита. — Само не ми казвай, че си се захванал с историята за музейния звяр. И кои сте „вие“?

— Не твърдя, че вярвам на каквото и да било, разбрано? Но напоследък дочувам доста странни неща. А и цялата тази паника на Рикман във връзка с излагането на Мбун в изложбата! От експедицията са пристигнали и други неща, освен тази реликва — всъщност няколко натъпкани догоре сандъка. Искам да науча повече неща за тях.

— И какво точно трябва да направя аз във връзка с всичко това? — попита Кавакита.

— Нищо. Но ти си помощник-уредник. Имаш висока степен на достъп в компютъра на музея. Можеш да надникнеш в базата данни и да откриеш нещо за тези сандъци.

— Съмнявам се изобщо да са вкарали нещо — отвърна Кавакита. — Но това няма значение.

— Защо? — попита Смитбек.

Кавакита се разсмя.

— Чакай минутка.

Той се надигна и тръгна към лабораторията. След няколко минути се върна с парче хартия в едната ръка.

— Ти да не си медиум — възкликна той и подаде хартията. — Виж какво открих в пощата си тази сутрин.

— Господи! — измърмори Смитбек. — Виж това: „личности, ангажирани с подготвяне на… книги“.

— Теб има предвид — разсмя се Кавакита. — Сега разбираш ли? Ръцете ми са вързани.

Той измъкна носна кърпа от задния си джоб и си издуха носа.

— Алергичен съм към прашни кокалаци — обясни той.

— Направо не мога да повярвам — каза Смитбек, след като прочете отново съобщението.

Кавакита стовари ръка върху рамото му.

— Бил, приятелю, знам, че тази история ще вдигне страхотно тиража и бих искал да ти помогна да напишеш най-сензационната, скандална и пикантна книга. Но не мога. Ще бъда честен. Тук нравя кариера и… — той стисна рамото му по-силно — … ми предстои да заема по-висок пост. Точно в момента не мога да си позволя подобни волности. Ще трябва да потърсиш друга пътечка. Става ли?

Смитбек кимна унило.

— Става.

— Не ми изглеждаш убеден — разсмя се Кавакита. — Но се радвам, че все пак ме разбираш. — Той изправи деликатно писателя на крака. — Чуй ме. Какво ще кажеш за малко риболов в неделя? Предсказват ранни пасажи в Кънеткюът.

Накрая Смитбек се усмихна.

— Хвани ми някоя от дяволските си дребни нимфи — отвърна той. — Наслука!

Когато се получи поредното съобщение, Д’Агоста се намираше в противоположния край на музея. Забелязан силует, секция 18, компютърната зала.

Изпъшка и напъха радиостанцията в калъфа. Краката го боляха от умора. На всеки му се привиждаха вампири в това проклето място.

В преддверието пред компютърната зала се бяха събрали десетина души и с притеснение се опитваха да си разменят шеги. До затворената врата бяха застанали двама полицаи.

— Спокойно — каза Д’Агоста, докато разопаковаше една пура. — Кой го видя?

Един млад мъж пристъпи напред. Беше облечен в бяла лабораторна манта и имаше полегати рамена. На колана му висяха очила с цвят на кока-кола, калкулатор и пейджър.

„От къде ги изравят тези типове?“ — помисли си Д’Агоста.

Беше безупречен.

— Всъщност не видях нищо — отговори типът, — но чух силно тропане в електрозалата. Звучеше като блъскане, сякаш някой се опитва да мине през вратата…

Д’Агоста се обърна към двамата полицаи.

— Да проверим.

Завъртя бравата на вратата и някой подаде ключ с обяснението:

— Заключихме. Не искахме нещо да изскочи отвътре… Д’Агоста махна с ръка. Започваше да става смешно. На всички им се привиждаха призраци. Как смятаха да организират голям банкет за откриването следващата вечер? Трябваше да затворят това кошмарно местенце още след първите убийства.

Залата беше просторна, овална и безупречно чиста. В средата върху голям пиедестал се издигаше окъпан в ярка неонова светлина бял цилиндър, висок около метър и половина. Д’Агоста предположи, че това е централният компютър на музея. Бучеше приглушено, заобиколен от устройства, работни станции, маси и шкафове с книги. На отсрещните стени имаше две врати.

— Огледайте наоколо, момчета — каза той и напъха незапалената пура в устата си. — Искам да поговоря с онова приятелче, за да свърша писмената работа.