Реликвата
Шрифт:
— Не вършат работа!
От другата страна на вратата се чу шумно плискане и гърлено сумтене. Въздухът се изпълни със зловоние. Чу се тъп удар и скрибуцане и вратата се открехна.
— Господи! Помогнете ми да затворим!
Няколко души се втурнаха напред и притиснаха вратата. Чу се тропот и силен удар. Вратата се отвори още по-широко и ги изблъска назад.
Д’Агоста изкрещя и още няколко души се присъединиха към групата, която притискаше вратата.
— Натиснете по-силно!
Последва рев и мощният удар изблъска всички назад. Отново натиснаха, но отворът продължи да се разширява — най-напред около десет-петнайсет, а после трийсет сантиметра. Зловонието стана непоносимо. Наблюдавайки разширяващия се отвор, Д’Агоста забеляза иззад ръба на вратата да се провират три дълги нокътя.
Съществото опипа ръба и протегна лапа напред, като изправяше и прибираше ноктите си.
— Исусе, дева Марийо и Йосифе! — чу Д’Агоста ужасения шепот на кмета.
Някой започна да припява монотонна молитва. Д’Агоста доближи дулото на пистолета до чудовището и стреля. Чу се оглушителен рев и силуетът изчезна сред разпенената вода.
— Фенерчето! — изкрещя Смитбек. — То ще свърши чудесна работа! Напъхай го в халката!
— Ще останем само с едно фенерче — отвърна задъхан Д’Агоста.
— Имаш ли по-добра идея?
— Не — прошепна Д’Агоста и добави високо: — Всички да натиснат!
Най-после вратата се тресна обратно в металната рамка и Смитбек натика фенерчето в халката. То се промуши и залости резето. Докато се опитваха да си поемат дъх, вратата отново се разтресе, но не помръдна.
— Бягайте! — изкрещя Д’Агоста. — Бягайте!
Всички се втурнаха през водата, като се подхлъзваха и падаха. Някой се стовари върху гърба му и Д’Агоста падна по лице. Изправи се и продължи напред, като се опитваше да не обръща внимание на рева и мощните трясъци, от които човек можеше да полудее. С усилие на волята насочи мислите си към фенерчето. Трябва да издържи! С Божията воля трябва да издържи! Групата спря на второто разклонение. Всички плачеха и се тресяха от ужас. „Време е да се свържа с Пендергаст и да се измъкнем от този лабиринт“ — помисли си Д’Агоста. Посегна към калъфа на радиостанцията и с ужас разбра, че е празен.
Застанал в предния охранителен пост Кофи мрачно се взираше в един монитор. Не можеше да се свърже нито с Пендергаст, нито с Д’Агоста. От периметъра все още му отговаряха Гарсия от командния пункт и Уотърс от компютърната зала. Всички други ли бяха мъртви? При мисълта за убития кмет и заглавията на първите страници на вестниците стомахът му се сви на топка.
Една ацетиленова горелка близо до огромната сребриста метална аварийна врата в източния край на ротондата мяташе призрачни сенки по високия таван. Остра миризма на разтопена стомана изпълваше въздуха. В Ротондата се беше възцарила необичайна тишина.
Хирурзи продължаваха да извършват ампутации до аварийната врата, но повечето гости си бяха тръгнали към домовете си или бяха откарани в близки болници. Най-после успяха да изтикат журналистите зад полицейските ограждения. Из околните улици бяха разположени подвижни екипи за оказване на първа помощ и на всяка крачка се виждаха линейки.
Командирът на спецекипа се приближи, закопчавайки муниционния колан върху черната си униформа.
— Готови сме — каза той.
Кофи кимна.
— Докладвай тактическото задание.
Командирът отмести телефоните за спешна връзка встрани и разстла някакъв лист.
— Нашият инструктор ще ни насочва по радиостанция. Разполага с подробните чертежи. Фаза едно: пробиваме дупка през покрива ето тук и се спускаме на петия етаж. Според спецификацията на системата за сигурност тази врата тук можем да разбием с един взрив. Това ще ни осигури достъп към съседната клетка. След това се придвижваме надолу към ето това хранилище на четвъртия етаж, което се намира точно над Небесната зала. На пода има люк, който работниците от поддръжката използват за почистване и обслужване на полилея. Ще спуснем нашите хора и ще изтеглим ранените в завързани на въжета столове. Фаза две: Спасяваме хората на долното ниво — кмета и групата с него. Фаза три: издирваме останалите, които може да са се пръснали из периметъра. Знам, че има затворени в компютърната зала и командния пункт. Директорът на музея, Ян Кътбърт и неидентифицираната до този момент жена може да са се качили нагоре. Няма ли ваши агенти в периметъра, сър? Мъжът от службите в Ню Орлийнс…
— Оставете на мен да се погрижа за него — отсече Кофи. — Кой разработи плана за действие?
— Ние го разработихме с помощта на командния пункт. Онова приятелче Алън разполага с плана на клетките. Съобразно спецификацията на системата за сигурност…
— Значи вие. А кой командва тук?
— Сър, както знаете, при извънредни ситуации командващият спецекипа…
— Искам да влезете вътре и да убиете кучия син. Разбрано?
— Сър, наш приоритет е да спасим и да измъкнем оцелелите. Едва тогава бихме могли…
— За глупак ли ме смятате? Ако ликвидираме това нещо вътре, решаваме всички останали проблеми. Прав ли съм? Това не е обичаен случай, командире, и изисква творческо мислене.
— При наличие на заложници, ако избавим заложниците на убиеца, го лишаваме от превъзходството му…
— Да не би да сте проспал инструктажа при обсъждане на кризисната ситуация? Вътре може да има звяр, а не човек.
— Но ранените…
— Използвайте някои от хората си, за да измъкнат ранените навън. Но настоявам да откриете това нещо вътре и да го ликвидирате. После измъкваме всички останали, без да бързаме, спокойно и сигурно. Това е окончателната заповед.
— Разбирам, сър. Все пак бих препоръчал…
— Не препоръчвайте тъпотии, командире. Действайте съгласно набелязания план, но си свършете работата като хората. Убийте копелето вътре.
Командирът погледна Кофи недоумяващо.
— Сигурен ли сте, че е животно?
Кофи се поколеба.
— Да — отговори накрая той. — Не знам почти нищо за него, но вече е убило няколко души.
Командирът продължи да го гледа втренчено.
— Ясно — каза най-после той. — Каквото и да е, имаме предостатъчно оръжия, за да превърнем цяло стадо лъвове в локва кръв.