Чтение онлайн

Стигнах до полицейския кордон. Детектив Финбъро ме видя. За момент, изглежда, се изненада от появата ми там, после лицето му изрази съчувствие. Той приближи до мен.

— Биатрис, толкова съжалявам…

Прекъснах го. Ако успеех да предотвратя изричането на страшните думи на глас, значи нямаше да са верни:

— Грешите.

Исках да избягам от него. Той взе ръката ми в своята. Помислих си, че ме спира. Сега си мисля, че ми е предлагал нежен жест на хуманност.

— Открихме Тес.

Опитах се да издърпам ръката си от неговата.

— Не може да сте сигурни.

Той напрегнато ме погледна, срещна очите ми; дори и тогава осъзнах, че за това се искаше кураж.

— Носела е студентската си карта със себе си. Страхувам се, че няма грешка. Много съжалявам, Биатрис. Сестра ти е мъртва.

Той ме пусна. Отдалечих се. Полицай Върнън тръгна след мен.

— Биатрис…

Чух как детектив Финбъро й подвикна да се върне:

— Тя иска да остане сама.

Бях му благодарна.

Седнах сред групичка дървета с почернели клони, безжизнени и останали без листа под безшумния сняг.

Кога точно осъзнах, че си мъртва? Когато детектив Финбъро ми го съобщи? Или когато видях пребледнялото мокро от сълзи лице на полицай Върнън? Когато зърнах тоалетните принадлежности в банята ти? Или когато мама се обади, за да ми каже, че си изчезнала? Кога разбрах?

Видях как изнасят носилка от полуразрушената тоалетна. Върху носилката лежеше труп в найлонова торба. Приближих.

Ципът беше захапал кичур от косата ти.

Тогава разбрах.

Защо ти пиша всичко това? Последния път отклоних този въпрос, заговорих за нуждата да намеря смисъл в случилото се, докато точките от детайлите разкриват една цялостна картина. Избягвах същината на въпроса: защо ти? Това да не е някоя налудничава игра на въображението? Чаршафи и одеяла се превръщат в палатка, пиратски кораб или замък. Ти си безстрашният рицар, Лео е търсещият приключения принц, а аз съм принцесата и разказвачът — разказвам историята така, както на мен ми харесва. Винаги аз съм разказвала историите, нали?

Дали мисля, че можеш да ме чуеш? Абсолютно да! Определено не. Направи своя избор; аз го правя непрестанно.

Казано на прост език, имам нужда да разговарям с теб. Мама ми е казвала, че не съм говорела много, преди ти да се родиш, после съм се сдобила със сестра, на която да приказвам, и оттогава не съм млъкнала. Не искам да млъквам сега. Ако го направя, ще загубя част от себе си. Ще ми липсва част от мен самата. Зная, че не можеш да критикуваш писмото ми до теб, нито да му направиш коментар, но това не значи, че не съм наясно с критиките ти или не мога да предположа коментарите ти така, както ти знаеше и предполагаше моите. Разговорът е монолог, но мога да го водя само с теб.

И аз го правя, за да ти обясня защо си убита. Можех да започна от края, да ти дам отговора, финалната страница, но ти би ми задала въпрос, който да ме върне няколко страници назад, после втори — и да извървим целия този път, на който се намираме в момента. Затова ще ти разкажа всичко така, както се случи; така, както аз го разкрих, без да се поддавам на емоции.

— Един полицай, когото не бях срещала преди, ме помоли да я идентифицирам.

Разказах на господин Райт всичко, което съм разказала и на теб, без да спомена за сделката с дявола и разни други маловажни отклонения от показанията ми.

— В колко часа се случи това? — пита той и гласът му е добър, какъвто е през цялото това интервю. Но аз не мога да му отговоря. В деня, в който те откриха, времето ми се губи; една минута продължаваше половин ден, един час отлиташе за секунди. Както се случва в приказките, аз се озовавах в седмиците и изчезвах от тях, преминавах през годините; втората звезда вдясно и право в утрото, което никога нямаше да настъпи. Бях в картина с разкривени часовници на Салвадор Дали, присъствах на чаено парти на Лудия Шапкар. Нищо чудно, че Одън е казал: „Часовниците всички спрете!“; беше отчаян опит да сграбча остатъците от здрав разум в себе си.

— Не зная по кое време беше — отвръщам. Решавам да дам шанс на част от своята истина. — Времето вече нямаше никакво значение за мен. Обикновено то се променя и оказва влияние върху всичко, но когато някой любим човек умре, времето не може да промени това; никакво количество време никога няма да го промени, затова то престава да има значение.

Когато видях кичура ти коса, осъзнах, че скръбта е любов, преляла във вечно чувство на липса. Малко прекалено за господин Райт, съгласна съм, но искам той да узнае повече за реалността на твоята смърт. Тя не може да бъде побрана в часове, дни или минути. Спомняш ли си онези лъжички за кафе от тридесетте, всяка от които приличаше на разтопен бонбон? Ето така бях живяла живота си — на миниатюрни дози. Но смъртта ти беше огромно море и аз потъвах в него. Знаеш ли, че океанът стига до дълбочина седем мили? Никакви слънчеви лъчи не могат да проникнат толкова надълбоко. В пълната тъмнина оцеляват единствено безформените, трудно различими създания: мутирали емоции, за които нямах представа, че съществуват, докато ти не умря.

— Да спрем ли до тук? — пита господин Райт и за момент се чудя дали не съм изказала мислите си на глас и той не ме е взел за побъркана. Почти съм сигурна, че съм успяла да запазя мислите си скрити и той просто проявява загриженост. Но не искам да ми се налага да разказвам повторно за този ден.

— Предпочитам да довърша.

Той се напряга почти незабележимо и аз усещам, че се настройва за продължението. Не беше ми хрумвало, че това може да е тежко и за него. На Стария моряк от поемата на Колридж може да му е било трудно да разкаже историята си, но на бедния сватбар, принуден да я слуша, не му е било по-леко. Той кима и аз продължавам:

— Полицаите бяха довели мама в Лондон, но тя не можеше да понесе да идентифицира Тес, затова отидох в моргата сама. С мен беше един сержант. Наближаваше шестдесетте. Не си спомням името му. Беше много мил.

Когато влязохме в моргата, сержантът ме хвана за ръката и не я пусна. Минахме покрай залата за аутопсии. Лъскавите метални повърхности, белите плочки и острата светлина я превръщаха в някаква високотехнологична дизайнерска кухня, с която са попрекалили. Той ме отведе в стаята, в която лежеше ти. Миризмата на антисептик беше задушаваща. Сержантът ме попита дали съм готова. Никога нямаше да бъда. Кимнах. Той отметна покривалото.