Чтение онлайн

Беше облечена в дебелото зимно палто — коледният ти подарък от мен. Исках да съм сигурна, че ще ти е топло. Изпитах глупаво задоволство, че си с него. Няма описание на цвета на смъртта, няма каталожен номер, който да съответстваше на лицето ти. Беше противоположност на цвят; противоположност на живот. Докоснах замрялата ти лъскава като сатен коса.

— Беше толкова хубава.

Пръстите на сержанта се свиха около моите.

— Да. Красива е.

Използва сегашно време и аз си помислих, че не ме е чул добре. Но сега ми се струва, че се е опитвал да направи ситуацията малко по-поносима; смъртта още не ти беше ограбила всичко. Той беше прав: ти беше красива като трагична героиня на Шекспир. Би могла да си Дездемона, Офелия, Корделия; бледа и неподвижна от смъртта; подведена героиня; пасивна жертва. Но ти никога не си била нито трагична, нито пасивна, нито жертва. Беше весела, страстна и независима.

Видях, че дебелите ръкави на палтото ти са пропити с изсъхнала кръв и са се вкоравили от нея. От вътрешната страна на китките ти се виждаха разрези — там, откъдето животът бе изтекъл от теб.

Не си спомням какво ми каза сержантът, нито дали съм му отговорила. Само си спомням как ръката му стискаше моята.

Когато излизахме от сградата, сержантът ме попита дали искаме френската полиция да съобщи на татко вместо нас и аз му благодарих.

Мама ме чакаше отвън.

— Съжалявам. Просто нямаше да понеса да я видя така. — Зачудих се дали си е въобразявала, че аз мога да го понеса. — Не беше необходимо да го правиш — продължи тя. — Трябваше да изберат ДНК анализ или нещо от този род. Каква варварщина.

Не бях съгласна. Колкото и потресаващо да беше, имах нужда да погледна бруталната реалност на безцветното ти лице, за да повярвам, че си мъртва.

— Как го понесе, като беше сама? — попита мама.

— С мен имаше един полицай. Беше много мил.

— Те всички са много мили — мама искаше да намери нещо хубаво в цялата ситуация. — Не е честно как ги напада пресата, нали? Искам да кажа, че не можеше да бъдат по-добри от това или… — Гласът й потрепна и замря; в случилото се нямаше нищо добро. — Лицето й беше ли…? Искам да кажа, беше ли…?

— Не бе наранено. Беше перфектно.

— Такова красиво лице.

— Да.

— Винаги е било. Но човек не можеше да го види от всичката тази коса. Все й казвах да си вдига косата или да се подстриже. Казвах й го, защото исках всички да видят какво красиво лице има, не защото не харесвах косата й.

Тя залитна и аз я подхванах. Докато се държеше за мен, получихме онази физическа близост, от която и двете имахме нужда от мига, в който слязох от самолета. Още не бях плакала и завиждах на мама, като че поне малка част от агонията можеше да бъде отмита от сълзите.

Закарах мама у дома и й помогнах да си легне. Седях при нея, докато най-накрая заспа.

Посред нощ потеглих обратно към Лондон. Когато излязох на М-11, отворих прозорците и изкрещях, надвиках шума на двигателите и бученето на магистралата; крещях в тъмното, докато ме заболя гърлото и ми прегракна гласът. Когато стигнах в Лондон, шосетата бяха пусти и тихи, смълчаните тротоари — опразнени. Не можех да си представя, че на сутринта тъмният опустял град отново ще се изпълни с хора и светлина. Не бях се замисляла кой може да те е убил; смъртта ти бе унищожила способността ми да разсъждавам. Само исках да се прибера в апартамента ти, сякаш там щях да бъда по-близо до теб.

Когато пристигнах, часовникът в колата показваше три и четиридесет. Помня, защото вече не беше денят, в който те бяха открили, а следващият. Ти вече отиваше в миналото. Хората смятат за много окуражителни думите, че животът продължава; нима не осъзнават, че фактът, че продължава техният живот, а не този на любимите хора, които са загубили, е едно от най-острите терзания, причинявани от скръбта? Дните ще отминават и няма да са денят, в който ти беше открита; надеждата, както и животът ми, в който сестра ми присъстваше, бяха приключили.

Подхлъзнах се в тъмното по замръзналите стъпала, водещи към апартамента ти, и се хванах за ледения парапет. Прилив на адреналин, примесен със студ, ме накараха още по-ясно да осъзная смъртта ти, забиха я надълбоко в мен. Затършувах под саксията с розови циклами, охлузих кокалчетата на пръстите си в замръзналия цимент. Ключът не беше там. Видях, че входната ти врата е открехната. Влязох вътре.

В спалнята ти имаше някой. Скръбта беше задушила всички други емоции и когато отворих вратата, не изпитвах никакъв страх. Вътре заварих някакъв мъж, който ровеше из вещите ти. Гневът си проправи път сред скръбта.

— Какво, по дяволите, правите?

На фона на новия пейзаж от дълбока като морето скръб не можах да разпозная дори собствените си думи. Мъжът се обърна.

— Да спрем ли до тук? — пита господин Райт. Поглеждам към часовника на стената; почти седем е. Благодарна съм му, че ме остави да завърша деня, в който те бяха намерили.

— Съжалявам, не знаех колко късно е станало.

— Както казахте, времето престава да има смисъл, когато някой наш любим човек умре.

Питам се дали ще ме последва. Чувствам колко различни са ситуациите, в които двамата се намирахме. През последните пет часа господин Райт беше станал свидетел на разголването на чувствата ми. Помежду ни се възцарява мълчание и аз се замислям дали да не го помоля и той да разголи душата си.

— Жена ми почина преди две години при катастрофа.

Очите ни се срещат и между двама ни се заражда другарство; двама ветерани от една и съща война, уморени от битки и емоционално обезкървени. Дилън Томас греши: смъртта не остава без царство. Смъртта печели войната и скръбта е косвената вреда. По времето, когато бях студентка по английска литература, никога не съм си представяла, че ще споря с поетите, вместо да се уча от техните думи.

Господин Райт ме изпраща до асансьора. Една чистачка чисти коридора с прахосмукачка; другите офиси тънат в тъмнина. Той натиска бутона и изчаква с мен пристигането на асансьора. Влизам вътре сама.

Докато асансьорът се спуска надолу, усещам насъбралата се горчива слюнка в гърлото ми. Тялото ми се бе поддало не само на вербални, но и на физически спомени, и аз отново бях почувствала надигащото се гадене, сякаш физически се опитвах да изхвърля навън всичко, което ме гнетеше. Сърцето ми отново се беше удряло силно в ребрата, изцеждайки въздуха от дробовете ми. Излизам от асансьора, главата продължава да ме боли жестоко — както в деня, в който те бяха открили. Тогава фактът за твоята смърт детонира в мозъка ми; избухваше отново и отново, и отново. Докато говорех пред господин Райт, отново се бях озовала в минно поле със завързани очи. Смъртта ти никога няма да бъде обезоръжена и сведена до спомен, но поне се бях научила как през някои дни — добрите дни! — да я заобикалям. Не и днес.