Чтение онлайн

Допреди това не бях осъзнавала, че това е песен на опечалените.

Жената на Емилио излезе от къщата, прекъсвайки нямото ми соло. Една лампа автоматично се включи и освети пътя й към мен. Предположих, че идва да успокои лудата маниачка в градината, преди да е изпаднала в истерия.

— По-рано не ни запознаха. Аз съм Синтия.

Може би спокойствието е заложено в гените на аристокрацията. Осъзнах, че отвръщам на тази странна официална любезност с ръкостискане.

— Биатрис Хеминг.

Тя стисна ръката ми, вместо да я раздруса. Любезността й беше по-топла.

— Много съжалявам за сестра ви. Аз също имам по-малка сестра. — Съчувствието й изглеждаше искрено. — Снощи — продължи тя, — малко след новините, той ми каза, че е забравил лаптопа си в колежа. Скъп е, освен това е важен за работата му, а и той е много убедителен лъжец. Но аз бях видяла лаптопа му в кабинета преди вечеря. Помислих си, че излиза за секс. — Говореше бързо, сякаш имаше нужда да излее натрупалото се в душата й навън и да приключи веднъж завинаги с него. — Знаех за това, разбирате ли, просто не бях му го казвала. Освен това вярвах, че е престанал. Преди месеци. Но така ми се пада. Зная го. Причиних същото на първата му жена. Никога преди не бях осъзнавала напълно през какво е преминала.

Не отвърнах, но усетих, че омеквам към нея в тази така несвойствена ситуация. Лампата отвън угасна и двете останахме заедно в тъмното. Атмосферата бе странно задушевна.

— Какво е станало с бебето им? — попита тя. Не бях мислила за него като за нещо друго, освен като за твоето бебе.

— Умря — отвърнах и въпреки тъмнината ми се стори, че в очите й проблясват сълзи. Зачудих се дали са заради бебето ти или заради проваления й брак.

— Колко голямо е било?

— Умрял е веднага след като се е родил, затова мисля, че няма възраст.

Допълнение към неподвижността на мъртвородените. Видях как ръката й несъзнателно се спуска надолу към корема й. Преди не бях забелязала, че е малко издут, може би беше бременна в петия месец. Тя бързо изтри сълзите си.

— Може би ще се разочаровате да го чуете, но миналия четвъртък Емилио работеше у дома; обикновено му се случва веднъж седмично. Бях с него през целия ден, а след това отидохме на парти. Емилио е слаб, у него не може да се говори за някакъв морал, но не би наранил никого. Поне не физически.

Тя се обърна да си върви, но първо трябваше да пусна една бомба върху живота й.

— Бебето на Тес е било болно от кистозна фиброза. Това означава, че Емилио е носител.

Все едно я ударих с юмрук в лицето.

— Но малката ни дъщеричка е добре.

Ти и аз бяхме израснали с генетиката така, както другите деца израстват с любимия футболен отбор на баща си. Моментът не беше особено подходящ за интензивно обучение, но се опитах.

— Генът на кистозната фиброза е рецесивен. Това означава, че дори и двамата с Емилио да сте носители, двамата също така носите и здрав ген. Има двадесет и пет процента вероятност вашето дете да се роди с кистозна фиброза.

— А ако аз не съм носителка на този ген?

— В такъв случай няма как детето ви да го наследи. Трябва и двамата родители да са носители.

Тя кимна, все още се колебаеше.

— Вероятно е най-добре да се изследвате.

— Да.

Искаше ми се да успокоя треперенето в гласа й.

— Дори да предположим, че се случи най-лошото, вече има нова терапия.

Почувствах топлотата й в снежната градина.

— Много мило от ваша страна, че сте загрижена.

Емилио излезе на прага и я повика. Тя нито помръдна, нито по някакъв начин даде знак, че е забелязала присъствието му. Очите й ме гледаха напрегнато:

— Надявам се да открият убиеца на сестра ви.

Тя се извърна и бавно пое към къщата, включвайки автоматичното осветление. На светлината на лампата видях как Емилио посегна да я прегърне, но тя го отблъсна и обви ръце около себе си. Той забеляза, че го наблюдавам, извърна се.

Чаках в зимната тъмнина, докато лампите в къщата не изгаснаха.

Докато карах обратно към апартамента ти по нестабилните заледени пътища, Тод ми телефонира, за да ми каже, че си е купил билет и ще кацне на Хийтроу на сутринта. По някакъв начин мисълта за него сякаш направи шосето малко по-безопасно.

На следващата сутрин, докато стоях при ограничителната линия за посрещачите, не го познах; очите ми продължаваха да търсят другиго — един идеализиран Тод? Теб? Когато го забелязах, ми се стори по-слаб, отколкото го помнех, малко по-дребен. Първото, което го попитах, бе дали е пристигнало писмо от теб, но отговорът беше отрицателен.

Беше ми донесъл един куфар с дрехи и всичко, което беше сметнал, че може да ми е необходимо, включително подходящо облекло за погребението ти и шишенце сънотворни от моя американски доктор. От онази първа сутрин нататък се грижеше да се храня нормално. Знам, че описанието на Тод, на нас двамата, звучи някак несвързано, но така се чувствах.

Той беше спасителното ми въже. Но все още — засега — не спираше падането ми.

Бях премълчала за пристигането на годеника ми, но разказах на господин Райт за конфронтацията на прага на Емилио и за времето, прекарано със съпругата му в градината.

— Знаех, че Емилио има мотив да убие Тес — можеше да загуби работата си, а вероятно и брака си. Сега също така знаех, че е способен да живее в лъжа. И да извърта истината така, както той си иска. Дори пред мен, нейната сестра, бе заявил, че Хавиер не е нищо повече от фантазия на вманиачена студентка.

— А госпожа Коди? Повярвахте ли на алибито, което му осигури?

— В онзи момент, да. Харесах я. Но по-късно си помислих, че може да е решила да ме излъже, за да предпази малката си дъщеричка и нероденото си дете. Мислех, че за нея децата й бяха на първо място и в името на тяхното добро не би искала баща им да отиде в затвора; и че малкото й момиченце е било причината да не напусне Емилио, когато е разбрала, че й изневерява.

Господин Райт поглежда надолу към някаква папка.

— Не казахте ли на полицията за тази среща?