Сестра
Шрифт:
На следващата сутрин се събудих толкова рано, че навън все още беше нощ. Помислих си дали да не взема една от приспивателните таблетки, за да избягам не толкова от вината, колкото от мъката, но не можех да постъпя толкова страхливо. Станах от леглото, като внимавах да не събудя Тод, и излязох навън с надеждата да избягам от собствените си мисли или поне да намеря нещо, с което да се разсея.
Когато отворих входната врата, видях Еймиъс да слага найлонови торбички върху саксиите ти, светейки си с фенерче. Трябва да бе забелязал силуета ми на фона на осветения правоъгълник на вратата.
— Вятърът издуха някои от тях през нощта — каза ми той. — Затова трябва да ги върна обратно по местата им, преди да са се съсипали нацяло.
Спомних си как наскоро беше засаждал луковици на нарциси в замръзналата земя. Още от самото начало тези луковици нямаха никакъв шанс. Не исках да го разстройвам, но и не исках да подхранвам напразните му надежди, че парниците му от найлонови торбички ще се окажат ефикасни, затова промених темата:
— По това време на деня е много тихо, нали?
— Чакай да дойде пролетта, тогава тук настъпва истинска глъч.
Трябва да съм му се сторила объркана, защото обясни:
— Сутрешният хор. Не съм сигурен защо птиците са си харесали именно тази улица, но по някаква известна само на тях причина наистина я харесват.
— Никога не съм разбирала за какво всъщност е сутрешният хор. — Дали поддържах разговора, за да се шегувам със стареца, или за да избягам от мислите си?
— Песните им целят да привлекат мъжкия и да разпределят териториите — отвърна Еймиъс. — Срамота, че хората не могат да възприемат музикалния подход към тази страна от живота си, нали?
— Да.
— Знаеш ли, че си имат ред? — попита той. — Първо почват косовете, после червеношийките, орехчетата, чинките, коприварчетата, дроздовете. Навремето имаше и един славей.
Докато ми разказваше за сутрешния птичи хор, разбрах, че ще намеря човека, който те беше убил.
— Знаеш ли, че един славей може да изпее около триста любовни песни?
Това беше единствената цел, върху която се бях фокусирала; нямаше повече време да се люшкам, носена от чувството за вина.
— Някакъв музикант си пуснал забавено песента на полската чучулига и установил, че е близка по звучене до Петата симфония на Бетовен.
Дължах ти, дори повече от преди, спечелването на някаква справедливост.
Докато Еймиъс ми разправяше за музикалните чудеса в един утринен хор, се чудех дали осъзнаваше колко успокояващо ми действаха приказките му, и реших, че най-вероятно знае. Даваше ми възможност да мисля, но не докато съм сама, и ми осигуряваше спокойствие, за да притъпя емоцията. В тъмнината напрегнах слух да доловя птича песен, но нищо не чух. И в тъмнината, и тишината беше трудно да си представя ясна пролетна сутрин, изпълнена с птичи песни.
Още щом стана девет часа, вдигнах слушалката и набрах номера на полицейския участък.
— Детектив Финбъро, ако обичате. Обажда се Биатрис Хеминг.
Тод, все още сънен, ме погледна удивено и раздразнено:
— Какво правиш, скъпа?
— Имам право на копие от резултатите от аутопсията. Полицай Върнън ми даде цял куп формуляри, сред които имаше и една диплянка по този въпрос.
До онзи момент бях твърде пасивна; твърде лесно бях приемала информацията, която ми бяха давали.
— Скъпа, просто ще загубиш времето на всички.
Забелязах, че Тод не каза „ще е загуба на време“, а наблегна на факта, че аз губя времето на някого другиго; някой друг, когото той дори не познаваше. Подобно на мен, Тод винаги си дава сметка кога притеснява хората. Навремето и аз бях същата.
— В деня преди смъртта си тя ми е звъняла на всеки час, а само бог знае колко пъти се е опитала да се свърже и с мобилния ми телефон. Същия ден е помолила Еймиъс да се грижи за резервния й ключ, защото се е страхувала твърде много, за да го остави под саксията.
— Може би просто е започнало да я е грижа най-общо за безопасността.
— Не. Той ми каза, че се е случило точно след едно от онези странни обаждания. В деня на убийството й ми се е обадила в десет часа, което трябва да е било, след като се е върнала от срещата с психиатъра. А после е звъняла на всеки половин час, до един и половина, когато трябва да е излязла, за да отиде до пощата и да се срещне със Саймън в Хайд Парк.
— Скъпа…
— Казала е на психиатъра си, че се страхува. Саймън също потвърди, че е имала нужда от човек до себе си двадесет и четири часа в денонощието; че е била „загубила ума си от ужас“ и че е видяла някой да върви след нея в парка.
— Така е казала, но е страдала от пуерперална…
Детектив Финбъро вдигна отсреща и ни прекъсна. Казах му за многократните ти обаждания до офиса и апартамента ми.
— Сигурно се чувствате ужасно. Дори отговорна.
Бях изненадана от съчувствената нотка в гласа му, макар да не знам защо. Той винаги е бил добър с мен.
— Сигурен съм, че това не е кой знае какво успокоение продължи той, — но от онова, което ни каза психиатърът й, мисля, че тя така или иначе би го направила, дори и да бяхте успели да поговорите с нея по телефона.
— Би го направила?
— Мисля, че телефонните обаждания са били най-вероятно зов за помощ. Но това не означава, че някой би могъл да й помогне, бил той и член на семейството й.
— Имала е нужда от помощ, защото е била застрашена.
— Със сигурност се е чувствала така. Но в светлината на всички останали факти телефонните позвънявания не променят мнението ни, че се е самоубила.
— Бих искала да видя копие от резултатите от аутопсията.
— Сигурна ли сте, че искате да се подложите на това? Дадох ви по-общите резултати и…