Чтение онлайн

— Напълно. В момента се чувствам добре.

Той натиска копчето на касетофона. Но ме гледа загрижено и мисля, че след вчерашната случка, ме възприема като много по-крехка, отколкото е предполагал.

— Можем ли да започнем с доклада от аутопсията? Поискали сте копие.

— Да. Два дни по-късно то пристигна по пощата.

Господин Райт е отворил копие от въпросния доклад пред себе си, някои от редовете са отбелязани с жълт маркер. Зная кои точно са жълтите редове и след малко ще ти кажа, но първо ще говоря за един ред, който няма да е в жълто, но който е подчертан в паметта ми. В самото начало на доклада от аутопсията ти патологът обещава „по дух и съвест“ да казва истината. Тялото ти не е било подложено на хладен научен анализ; бил му е осигурен архаичен и по-дълбок човешки подход.

Трябва да бях чела този документ стотици пъти, но изразът „нож за обезкостяване“ си остава толкова жесток, колкото и първия път; не се споменаваше поне марката, „Сабатие“, с което да се притъпи донякъде грозната действителност.

— Бяха ли приложени резултатите от пробите? — пита господин Райт. (Става дума за резултатите от кръвните и тъканните тестове, които бяха направени след първоначалната аутопсия в отделна лаборатория.)

— Да, бяха прикачени отзад и върху тях се виждаше датата от предишния ден, така че явно току-що ги бяха получили. Но аз не можех да ги разбера. Бяха на научен език, не бяха написани така, че да бъдат разбрани от непрофесионалист. За щастие, имам приятелка, която е лекар.

— Кристина Сетъл?

— Да.

— Имам свидетелските й показания.

Осъзнавам, че по твоя случай сигурно работят огромен брой хора, които вземат едновременно по няколко свидетелски показания.

Бях прекъснала връзките със старите си приятели от училище и университета, когато се бях преселила в Щатите. Но откакто новината за смъртта ти се беше разчула, старите приятели не спираха да ми пишат или да ми се обаждат; „да предлагат физическа и морална подкрепа“, както го нарича мама. Сред тези желаещи да помогнат беше и Кристина Сетъл, която в момента е лекар в болницата на Маринг Крос. (Тя ми каза, че повече от половината ми съученици от класа по биология градят научна кариера в една или друга област.) Както и да е. Кристина ми написа топло писмо, с което изразяваше съчувствието си със същия идеален почерк, който помнех от училище, и което завършваше, както много от останалите писма, с „ако има нещо, с което да помогна, моля те да ми се обадиш“. Реших да се възползвам от предложението и й позвъних.

Кристина внимателно изслуша странната ми молба. Каза ми, че работи в педиатрията, не в патологията, така че не била квалифицирана да интерпретира резултатите от тестовете. Помислих, че не иска да се забърква в това, но в края на разговора тя ми каза да й изпратя доклада от аутопсията по факса. Два дни по-късно ми се обади и ме попита дали бих искала да се срещнем за по едно питие. Беше използвала помощта, на един патолог, който бил приятел на неин приятел, за да разтълкуват доклада.

Когато казах на Тод, че ще се срещам с Кристина, той изпита облекчение — явно си мислеше, че щом търся старите си приятели, се връщам обратно към нормалния живот.

Влязох в бистрото, което Кристина беше избрала, и нормалният свят ме зашлеви с все сила в лицето. Не бях стъпвала на публично място, откакто ти беше умряла, и силните гласове и смях ме накараха да се почувствам уязвима. После видях Кристина да ми маха и изпитах известно облекчение. Отчасти защото изглеждаше почти такава, каквато я помнех — със същата красива тъмна коса и същите загрозяващи я очила с дебели рамки — и отчасти защото беше намерила едно сепаре, отделено от останалата част от бистрото. (Кристина все още е много добра, когато става дума първа да се добере до нещо.) Помислих си, че едва ли си те спомня добре — в края на краищата тя беше в последния клас заедно с мен, когато ти се появи в пансиона, — но се оказа, че греша.

— Всъщност помня много ясно. Дори на единадесет беше твърде печена за училище.

— Не съм сигурна, че „печена“ е думата, която бих…

— О, не исках да прозвучи зле — сякаш е била надменна или разпусната, или нещо подобно. Това беше удивителното — причината, поради която си я спомням толкова добре. Усмихваше се през цялото време; готино хлапе, което се смееше с глас и се усмихваше едновременно. Никога преди не бях виждала тази комбинация у другиго. — Тя млъкна, гласът й стана леко колеблив. — Трябва да е било трудно да се състезава човек с нея…?

Не знаех дали пита от чисто любопитство или от загриженост, но реших да пристъпя към целта на нашата среща.

— Можеш ли да ми кажеш какво означават резултатите?

Тя извади от куфарчето си папката и една тетрадка. Забелязах вътре едно пакетче „Калпол“ и платнена бебешка книжка. Очилата и почеркът на Кристина може и да не се бяха променили, но очевидно същото не можеше да се каже за живота й. Тя погледна към бележника си.

— Джеймс, приятелят на приятеля, за когото ти казах по телефона, е главен патолог, така че е наясно с тези неща. Но той се притеснява да се замесва — непрекъснато съдят патолози, а пресата буквално ги прави на кайма. Не може да бъде цитиран.

— Разбира се.

— Ти учеше английски, химия и биология, нали така, Хемс?

Старият прякор, покрит с праха на времето; трябваха ми няколко секунди, за да го свържа със себе си.

— Да.

— Да си се занимавала поне малко с биохимия оттогава насам?

— Не, всъщност завърших английски в университета.

— Тогава ще ти го обясня с прости думи. Най-общо казано, в тялото на Тес е имало три вида лекарствени вещества, когато е умряла.

Тя не видя реакцията ми, погледът й беше все така забит и бележника. Но аз бях изумена.

— Какви точно?

— Едното е каберголин, за спиране на кърмата.

Саймън ми беше казал за това лекарство и повторното му споменаване отново ме накара да надзърна към нещо толкова болезнено, че нямах сили да го понеса; прекъснах собствените си мисли.

— А другите?

— Едното е било седатив. Взела е доста голяма доза. Но понеже е станало няколко дни, преди да я открият и да вземат кръвната проба… — Тя млъкна разстроено, трябваше да се вземе в ръце, преди да продължи. — Онова, което искам да кажа, е, че предвид закъснението е трудно да бъдем точни относно действителното количество на поетото лекарство. Джеймс каза, че може единствено да предполага.