Чтение онлайн

И беше прав. Нима всички мъже на планетата щяха да са виновни, докато един по един не докажеха невинността си?

И кой е казал, че беше мъж? Може би трябваше да се изпълня с подозрение и към жените, към милата акушерка, към лекарката, с която бях говорила по-рано тази сутрин. А си мислеха, че ти си параноичката! Но лекарите и сестрите имаха власт над живота и смъртта и някои от тях се пристрастяваха към нея. Макар че не знам какво би накарало някой професионалист в грижите за здравето в една болница, пълна с уязвими хора, да избере точно една изоставена обществена тоалетна в Хайд Парк за задоволяване на психарския си порив? Точно на това място доктор Сондърс ми се усмихна и ме накара да се почувствам едновременно засрамена и притеснена.

— Ние сме следващите.

Все още не чувах гласа ти, но гневно си казах: това, че е красив, не превръща един мъж в убиец, а просто в някой, който би ме отблъснал в ергенските си години, без дори да си дава сметка, че го прави. Ако трябваше да съм честна, именно поради това бях изпълнена с подозрителност към него. Просто закачах обичайното си подозрение на различна — и много по-крайна — кукичка.

Стигнахме до параклиса на болницата, а аз продължавах да мисля повече за откриването на твоя убиец, отколкото за Хавиер. Доктор Сондърс ме отведе в залата, в която роднините можеха да „видят починалите“. Попита ме дали искам да влезе с мен, но без дори да се замислям отвърнах, че ще се справя и сама.

Влязох вътре. Стаята беше обзаведена внимателно и с вкус, подобно на нечия всекидневна с пердета на щампи и пухкав мокет, и цветя (изкуствени, но от скъпите, копринените). Опитвам се да го направя да звучи добре, дори приятно, но не искам да те лъжа — тази всекидневна за мъртъвци беше зловеща. Една част от мокета — тази, която беше най-близо до вратата — беше почти изтъркана от всичките посетители, които бяха стояли на мястото, на което бях застанала и аз, усещайки тежестта на скръбта, която ги притиска, изпълнени с нежелание да отидат до човека, когото някога бяха обичали, осъзнавайки, че приближат ли до него, със сигурност ще установят, че любимият им вече не е там.

Приближих към него.

Вдигнах го на ръце и го завих в синьото кашмирено одеялце, което му беше купила.

Подържах го.

Думите не стигат.

Господин Райт ме изслуша със съчувствие, когато му разказах за Хавиер, не ме прекъсна, нито ме подтикна да продължа нататък, позволи ми да помълча, когато ми беше необходимо. В един момент сигурно ми беше подал носна кърпичка, защото сега я въртя мокра в ръцете си.

— И тогава решихте, че няма да ги кремирате?

— Да.

Някакъв журналист в един от вчерашните вестници предположи, че не сме позволили кремация, „защото съм искала да съм сигурна, че няма да има унищожение на доказателства“. Но причината не беше тази.

Трябва да бях изкарала три часа с Хавиер. И докато го държах, осъзнах, че студеният въздух над сива планина не е подходящ за бебе, и следователно, като негова майка, не беше подходящ и за теб. Когато най-накрая си тръгнах, позвъних на отец Питър.

— Може ли да бъде погребан в ръцете на Тес? — попитах, очаквайки да чуя отрицателен отговор.

— Разбира се. Мисля, че това е най-подходящото място за него — отвърна отец Питър.

Господин Райт не настоява да му кажа каква е причината да избера погребение и аз съм му благодарна за проявения такт. Опитвам се да продължа, без да позволя на емоциите да се изплъзнат, думите ми звучат изкуствено равнодушно:

— После се върнах да видя главната акушерка, като се надявах, че ще се срещна с човека, който е бил с Тес, докато е раждала. Но тя не беше успяла да открие картона на сестра ми, така че не знаеше кой е бил на смяна. Предложи да се върна следващия вторник, за да има време да събере информация.

— Биатрис?

Хуквам навън от офиса.

Стигам до дамската тоалетна точно навреме. Повръщам като съдрана. Гаденето е неконтролируемо. Тялото ми се тресе. Виждам как една млада секретарка наднича вътре, после отново излиза навън. Лежа на студените плочки на пода, ще ми се отново да възвърна контрол над тялото си.

Господин Райт влиза вътре и ме прегръща, помага ми да се изправя. Докато ме държи, разбирам, че ми харесва някой да се грижи за мен — не по патриархалния начин, а просто да се отнася към мен с доброта. Не разбирам защо никога преди не съм го осъзнавала, защо съм отблъсквала всяка проява на доброта още преди да ми е била предложена.

Най-накрая крайниците ми престават да треперят.

— Време е да си вървиш у дома, Биатрис.

— Но показанията ми…

— Какво ще кажеш и двамата да дойдем утре сутринта, ако се чувстваш по-добре?

— Добре.

Той иска да ми поръча такси или поне да ме изпрати до метрото, но аз любезно отклонявам предложението му. Уверявам го, че просто имам нужда от свеж въздух и той сякаш ме разбира.

Искам да остана насаме с мислите си, а мислите ми са свързани с Хавиер. От момента, в който го взех на ръце, го обикнах заради самия него, а не само защото беше твоето бебе.

Излизам навън и вдигам лице към бледосиньото небе, за да спра сълзите си. Спомням си писмото за Хавиер, което ми беше написала — онова, което в тази история все още не съм прочела. Мисля как си вървяла към дома през проливния дъжд. За това, как си гледала нагоре към черното безмилостно небе. Как крещиш: „Върнете ми го!“. И как никой не ти отговаря.

Мисля за това, че се опитваш да ми се обадиш.

Събота

Почти няма хора, които да са станали и да са навън в осем и половина сутринта в събота; тротоарите буквално са пусти. Когато пристигам в сградата на следствената служба, на рецепцията има само една служителка, облечена в цивилни дрехи, а асансьорът е празен. Стигам до третия етаж. Днес госпожа Падам-си-по-шефа-си я няма, затова минавам покрай бюрото й и влизам направо в офиса на господин Райт.

Виждам, че вече е подредил кафе и бутилки минерална вода за мен.

— Сигурна ли сте, че ще се справите с това? — пита ме той.