Чтение онлайн

Звънът на телефона ми ме извади от дълбоките размисли. Беше Кристина. Побъбрихме известно време за незначителни неща — предполагам, че искаше да отложи същинския разговор. Накрая все пак си дойдохме на думата.

— Не мисля, че между смъртта на Хавиер и на другото бебе може да има някаква връзка, Хемс.

— Трябва да има. И Тес, и Хати са били в една и съща програма, в една и съща болница…

— Да, но от медицинска гледна точка такава връзка не съществува. Не можеш да вземеш нещо, което причинява сърдечни проблеми, достатъчно сериозни, за да убият едно бебе, и което в същото време да води до бъбречни проблеми — най-вероятно до пълна бъбречна недостатъчност, — които убиват друго бебе.

Прекъснах я, чувствайки как ме обзема паника:

— В генетиката един и същ ген може да носи информация за напълно различни неща, нали? Така че може би…

Тя отново ме прекъсна или може би прекъсването се дължеше на лошия обхват във влака и тя не ме беше чула:

— Консултирах се с професора ми, в случай че съм пропуснала нещо. Не му казах за какво всъщност става дума, просто му представих хипотетичен сценарий. И той ми каза, че няма начин такива две фундаментално различни и фатални състояния да бъдат причинени от едно и също нещо.

Знаех, че е изоставила научната терминология, за да звучи по-разбираемо за мен. Но по какъвто и начин да беше представила информацията, всичко се свеждаше до едно: експерименталното лечение в „Света Анна“ не можеше да е причина за смъртта на бебетата.

— Но въпреки това е странно, че в „Света Анна“ са умрели две бебета, нали? — попитах.

— Във всяка болница има определено ниво на смъртност сред новородените, а в „Света Анна“ се раждат по пет хиляди бебета годишно, така че смъртта на две от тях е тъжен факт, но, за съжаление, не може да бъде сметната за нещо нетипично или особено.

Опитах се да я разпитам по-подробно, да намеря някакъв недостатък в обясненията й, но тя мълчеше. Влакът ме друсаше, физическият ми дискомфорт отразяваше емоционалното ми състояние и също така ме накара да се притеснявам за Кася. Бях планирала пътуване, но това би могло да се окаже вредно за новата ми приятелка, затова питах Кристина. Явно доволна, че може да помогне, тя ме заля с цял куп ненужни подробности.

Привърших с разказа си за разговора ми с Кристина:

— Мислех, че някой трябва да е излъгал жените за причината, поради която бебетата им са починали. Не беше направена аутопсия нито на едното, нито на другото бебе.

— Никога ли не се усъмнихте, че може и да грешите? — пита ме господин Райт.

— Не.

Той ме поглежда с уважение — или поне така ми се струва, — но трябва да съм откровена докрай.

— Нямах сили да допусна, че може да греша — продължавам. — Просто не можех да си представя, че трябва да се върна към самото начало и да започна всичко отначало.

— И какво направихте? — пита той и докато ми задава въпроса, аз се чувствам изключително уморена, толкова уморена и обезкуражена, колкото в онзи момент.

— Пак отидох да видя Хати. Не вярвах, че може да ми каже нещо, което да е от помощ, но трябваше да опитам.

Хващах се за сламка и го знаех, но трябваше да продължавам да го правя. Единственото нещо, което би могло да помогне, бе разкриването на идентичността на бащата на бебето на Хати, но не хранех големи надежди, че ще успея да изкопча тази информация.

Когато позвъних на вратата на Хати, ми отвори една красива жена около тридесетте; предположих, че е Джорджина. В едната си ръка държеше детска книжка, в другата — червило.

— Вие трябва да сте Биатрис, влезте. Малко закъснявам, обещах на Хати да изляза най-късно в осем.

Хати се появи в коридора зад гърба й. Джорджина се обърна към нея:

— Имаш ли нещо против да прочетеш на децата приказката за кравата? Аз ще приготвя напитка за Биатрис.

Хати тръгна към горния етаж. Усетих, че сцената е режисирана от Джорджина, макар приятелското й държание да изглеждаше напълно искрено.

— „Пърси и Кравата“ е най-кратката от всички приказки, шест минути от началото до края, с всичкото му там бръмчене на двигатели и животински звуци, така че тя скоро ще е долу. — Джорджина отвори бутилка вино и ми подаде една чаша. — Не я разстройвайте, става ли? Толкова много й се струпа на главата. Почти не е яла, откакто това се случи. Опитайте се да… бъдете мила с нея.

Кимнах; харесваше ми загрижеността й. Навън се чу клаксон на кола и Джорджина извика нагоре:

— Отворила съм бутилка „Пино Грижо“, Хатс, сипи си.

Хати й благодари, без да се показва. Двете се държаха по-скоро като съквартирантки, отколкото като домашна помощничка и работодателка.

След като се оправи с децата, Хати слезе долу и двете се настанихме в дневната. Тя седна на дивана с чаша вино в ръка, подвила крака под себе си, все едно беше собственичка на дома, а не просто детегледачка.

— Джорджина изглежда много мила…? — отбелязах с въпросителен тон.

— Да, такава е. Когато й казах за бебето, ми предложи да ми купи билет за Филипините и да ми даде две заплати в аванс. Но те не могат да си го позволят. И двамата работят много и едва се справят и със сегашната ми заплата.

Значи Джорджина не беше стереотипната домакиня, която си наема филипинка за детегледачка, също както и Хати не живееше в килера на къщата. Зададох й станалите вече стандартни за мен въпроси. Дали е знаела, че си се страхувала от някого? Дали познава човек, който би могъл да ти даде дрога? Дали се сеща за някаква причина, поради която ти би могла да бъдеш убита (събрала кураж да устоя на погледа, който обикновено получавах при споменаването на думата „убийство“)? Хати не можеше да ми даде никакви отговори. Подобно на останалите ти приятели, тя не те беше виждала след раждането на Хавиер. Вече остъргвах дъното на варела си с въпроси, без да вярвам, че ще стигна до нещо съществено.