Чтение онлайн

Изчака ме, докато ровя из чантата си и вадя лист хартия, на който да напиша имената на двете жени, после нежно взе листчето от ръката ми.

— А сега мога ли да те попитам защо искаш да знаеш?

— Защото човекът е носел маска. Когато е слагал инжекцията, когато е израждал бебетата.

Настъпи пауза и аз почувствах, че напрежението му се стопява.

— Не е толкова необичайно за медицинския персонал да носи маски, особено в родилните отделения — каза той. — Раждането е мръсна работа и по правило медицинският персонал носи предпазно облекло.

Трябва да беше забелязал недоверието, изписало се върху лицето ми, или моето разочарование.

— Наистина е рутинно, поне в тази болница — продължи той. — Имаме най-висок процент пациенти с вируса на СПИН след Йоханесбург. Редовно ни тестват, за да се избегне заразяването на пациентите, но същото не е валидно в обратния случай. Когато една жена прекрачи прага ни, просто нямаме представа дали е носител на вируса или не.

— Но как се процедира при инжектирането на гена? При слагането на инжекции? — попитах. — Това не е свързано с обмен на телесни течности, нали така? Защо тогава е необходима маска?

— Може би колегата, който го е направил, просто я е носел по навик.

Преди способността му да вижда само най-доброто у хората ми бе изглеждала мила, сега обаче ме разгневи:

— По-скоро би намерил невинно обяснение, отколкото да повярваш, че някой е убил сестра ми и е скрил идентичността си зад маска?

— Бий…

— Но аз не разполагам с лукса да имам право на избор. Единственият вариант, който е отворен пред мен, е грозната жестокост. — Отстъпих назад. — Ти носиш ли маска?

— Да, често. Може да изглежда като прекалена предпазна мярка, но…

Прекъснах го:

— Ти ли беше?

— Какво?

Той ме гледаше втренчено и аз отместих поглед встрани.

— Мислиш, че аз съм я убил? — попита той. Беше шокиран и засегнат.

Грешах, като смятах, че конфликтът с думи е тривиален.

— Извинявай — насилих се да срещна очите му. — Някой я е убил. Не знам кой. Но съм сигурна, че такъв човек съществува. И най-вероятно вече съм се срещала с него, двамата сме разговаряли, без да знам. Но нямам никакви доказателства.

Той взе ръката ми в своята и аз осъзнах, че цялата се треса.

Пръстите му нежно погалиха дланта ми; в началото твърде нежно, за да повярвам, че наистина е израз на привличане. Но когато той продължи, разбрах — макар и да ми беше трудно да повярвам, — че не греша.

Издърпах ръката си от неговата. Върху лицето му се изписа разочарование, но гласът му прозвуча мило:

— Не съм много перспективен, нали?

Тръгнах към вратата, все така удивена и повече от поласкана.

Защо излязох от тази стая с възможностите, които ми предлагаше? Защото дори и да успеех да игнорирам моралната страна на въпроса, да забравя за момент, че е женен — което не бе невъзможно, както си дадох сметка, — знаех, че връзката ни няма да е продължителна или вдъхваща чувство за сигурност; нямаше да е онова, което исках и от което се нуждаех. Щеше да е моментна страст, нищо повече, а впоследствие щеше да ми се наложи да изплащам тежък емоционален дълг. Или може би бях реагирала по този начин просто защото ме беше нарекъл „Бий“. Име, което само ти използваше. Име, което ме накара да си спомня коя съм била в продължение на толкова много години. Защото жената, която носеше това име, не правеше такива работи.

Така че затворих вратата зад гърба си и останах силно разлюляна, но все пак права върху тънкото въже на морала си. Не защото бях човек с високи принципи. А защото за пореден път бях избрала сигурността вместо риска от краткотрайно щастие.

Застанах край шосето малко по-надолу от болницата и зачаках да мине някой нощен автобус. Спомних си колко силни бяха ръцете му, когато ме беше прегръщал, нежността на пръстите му, докато галеха дланта ми. Сега си представях ръцете му около себе си и топлината на тялото му, но бях сама в тъмното и в студа, и съжалявах за решението си да си тръгна. Съжалявах, че бях човек, който винаги предсказуемо напуска сцената.

Понечих да се върна, дори направих няколко крачки, после ми се стори, че само на няколко метра от мен долових някакъв шум. От шосето тръгваха две тъмни алеи, а може би натрапникът клечеше зад някоя паркирана кола. Потънала в мисли, не бях забелязала, че по шосето не се виждат никакви коли, а по тротоарите не се мярка жива душа. Бях сама с човека, който ме наблюдаваше.

Видях едно черно такси с изгасена табелка и размахах ръка. Молех се наум да спре. Шофьорът ме взе и ме смъмри заради това, че съм навън сама посред нощ. Похарчих всичките си пари, за да си платя пътя до вкъщи. Той ме изчака да вляза в апартамента, преди да си тръгне.

Господин Райт ме поглежда загрижено и аз си давам сметка колко зле се чувствам. Устата ми е суха като пергамент. Пресушавам на един дъх чашата с вода, донесена ми от секретарката. Той ме пита дали съм достатъчно добре, за да продължим, и аз отвръщам положително; защото се чувствам в безопасност, когато съм с него, и защото не искам да съм сама в апартамента.

— Направихте ли връзка с мъжа, който според Тес я е преследвал? — пита господин Райт.

— Да. Но аз лично имах чувството, че някой ме наблюдава, а мисля и че чух някакъв звук, защото нещо ме накара да застана нащрек. В действителност обаче не видях никого.

Той ми предлага да си вземем по един сандвич и да си направим работен пикник в парка. Мисля, че жестът му е предизвикан от факта, че съм отпаднала и ми е трудно да говоря свързано. Сигурно се надява, че една разходка ще ме освежи. Взема касетофона. Досега не ми беше хрумвало, че може да е портативен.

Стигаме до Сейнт Джеймс Парк, който ми напомня за сцена от „Мери Попинз“ с неговите разцъфнали цветя, напъпили дръвчета и синьо небе, нашарено с бели, подобни на целувки, облаци. По тревата са се пръснали служители от околните офиси, превърнали парка в плаж без море. Разговаряме, вървейки един до друг по алеята и се оглеждаме за някое по-спокойно местенце. Добрите му очи ме гледат и аз се чудя дали той може да почувства топлината ми така, както аз усещам неговата.

Една жена с двойна бебешка количка върви срещу нас; трябва да минем един зад друг, за да й направим път. Останала сама за няколко мига, ме обзема внезапно чувство на загуба, сякаш топлината отляво е изчезнала заедно с господин Райт. Все едно че съм върху студен циментов под, полегнала на лявата си страна. Усещам как студът бавно се просмуква в тялото ми, чувам как сърцето ми бие прекалено бързо и знам, че не съм в състояние да се помръдна. Изпадам в паника и превъртам напред историята си, но ето че господин Райт пак се озовава до мен и двамата отново влизаме в крачка, затова ще се върна към правилната последователност на събитията.