Чтение онлайн

Откриваме едно тихо местенце и господин Райт опъва одеяло, върху което да седнем. Трогната съм, че щом е видял синьото небе тази сутрин, се е сетил да организира пикник в парка с мен.

Той включва касетофона. Мълча, докато една група младежи минава покрай нас, после започвам.

— Кася се събуди, когато влязох, а може и да ме беше чакала. Попитах я дали си спомня лекаря, който й беше сложил инжекцията.

Тя се загърна в пеньоара ти.

— Не знам име — каза. — Има проблем?

— Носеше ли маска? Затова ли не знаеш кой е бил?

— Да, маска. Нещо лошо? Беата?

Ръката й неволно се плъзна към корема й. Просто не можех да си позволя да я плаша.

— Всичко е наред. Наистина.

Но тя бе прекалено умна, за да се остави да бъде заблудена толкова лесно:

— Каза, че бебе на Тес не било болно. Няма кистозна фиброза. Когато дойде в апартамент. Когато накара Мич да тества.

Не знаех, че ме беше разбрала. Сигурно не беше спирала да превърта думите ми в ума си оттогава насам, но не беше ме питала, вероятно защото вярваше, че ако има нещо, което трябва да знае, аз щях да й го кажа.

— Да, вярно е. И аз се опитвам да открия повече. Но това няма нищо общо с теб. Ти и бебето ти ще сте добре, свежи като репички.

Тя се усмихна на израза „свежи като репички“, беше го научила наскоро; усмивката й изглеждаше пресилена, единствената й цел бе да ме успокои.

Прегърнах я:

— Наистина ще сте добре. И двете. Обещавам ти.

Не можах да спася теб и Хавиер, но на нея щях да помогна. Никой нямаше да нарани Кася или бебето й.

Малко по-надолу от нас започва игра на софтбол и за момент се питам как човекът, който ще слуша тези записи, ще разтълкува звуците от фона — смеха и бъбренето около нас.

— На следващия ден получихте имейл от професор Росен? — пита господин Райт.

— Да. В събота сутринта, някъде около десет и петнадесет.

Бях на път към „Койота“, трябваше да съм на смяна за „късна закуска — ранен обяд“, новата идея на Бетина за през почивните дни.

— Забелязах, че е изпратен от личната му поща — продължавам, — а не от служебната, която беше използвал преди.

Господин Райт поглежда към разпечатка на имейла.

Не знаех дали да му вярвам или не. Със сигурност нямах представа защо ми помага.

Инициативата на Бетина да слее в едно закуската и обяда се радваше на успех и към дванадесет часа „Койотът“ вече беше препълнен. Видях Уилям да си проправя път сред навалицата и да се опитва да привлече вниманието ми. Засмя се на нескритото ми удивление.

— Кресида, главната ни акушерка, ми каза, че работиш тук; надявам се, че нямаш нищо против.

Спомних си, че й бях дала координатите си в апартамента и в заведението, когато се бе нагърбила със задачата да търси картона ти.

Бетина ми се ухили и пое поръчката ми, за да мога да поговоря с Уилям. Бях объркана, че не се беше изненадала повечко от факта, че такъв красив мъж е дошъл да ме търси. Отидох до другия край на бара и той ме последва.

— Не успях да разбера кой е сложил инжекциите на Тес и на другите жени, документите им просто са изчезнали безследно. Съжалявам. Не трябваше да си предлагам услугите.

Но аз вече бях разбрала, че задачата е непосилна за него. След като никой не можа да разбере кой е бил с теб по време на раждането на Хавиер — събитие, което се беше проточило поне няколко часа, — то тогава за него би било невъзможно без наличието на каквито и да било документи да установи кой ти е сложил инжекцията, която би трябвало да е била бърза и рутинна процедура.

— Знаех, че ще се издъня — продължи Уилям. — За това поразпитах малко из клиниката по генетика. Някои хора там ми дължаха малки услуги. Това е за теб.

Подаде ми пакет с болнични бележки така, все едно бяха букет цветя.

— Твоите доказателства, Бий.

Видях, че бележките се отнасят до Мич.

— Майкъл Фланаган е партньорът на Кася Левски — каза Уилям и аз осъзнах колко малко бях му казала за връзката си с Кася. — Той не е носител на гена на кистозната фиброза.

Значи Мич все пак се беше подложил на теста — и очевидно не беше казал на Кася какви са резултатите от него. Допусках, че подобно на Емилио той също предполагаше — или предпочиташе да предполага, — че не той е баща на детето й. Представих си какво облекчение бе изпитал, когато бе видял резултатите си — те бяха неговият паспорт към свободата, който превръщаше Кася в най-обикновена лъжлива уличница. Чудех се дали наистина бе в състояние да повярва на подобна версия.

Заради мълчанието ми и пълната липса на ентусиазъм, Уилям си помисли, че не съм разбрала:

— И двамата родители трябва да са носители на гена, за да е болно бебето им. Този баща не е носител, така че няма начин детето му да е болно. Не знам какво става с тази експериментална програма, но очевидно нещо наистина, ама наистина, не е наред. Тези документи го потвърждават. — Той отново бе изтълкувал погрешно мълчанието ми: — Съжалявам. Трябваше да те изслушам внимателно, да те подкрепя още в самото начало. Но ти можеш да занесеш това в полицията, нали? Или искаш аз да го направя?

— Няма да помогне с нищо.

Той объркано ме погледна.

— Кася, бившата му партньорка, е от онзи тип жени, които хората преценяват погрешно. В полицията ще решат, че се е объркала или че е излъгала, че Майкъл Фланаган е баща на бебето й. Точно както постъпиха в случая с моята сестра.

— Не може да си сигурна.

Но аз бях, защото самата аз някога бях изпълнена с предразсъдъци по отношение на Кася. Знаех, че инспектор Хайнс ще я сметне за момиче, което спи с когото му падне; момиче, което лесно може да сгреши или излъже относно самоличността на бащата на детето.