Чтение онлайн

— Какво, по дяволите, става? — Д’Агоста започна да натиска бутона за смяна на честотите. Почти половината канали звучаха така и в разговорите не ставаше дума за тях. В града изглежда ставаше нещо голямо. Той се заслуша, опитвайки се да разбере какво е то и изведнъж забеляза, че Пендъргаст също внезапно е застанал нащрек.

По настоящата честота разговаряха за някакъв обир в Природонаучния музей. Изглежда диамантена зала „Морган“ е била ударена.

— Премести на канала за команди и контрол — каза Пендъргаст.

Д’Агоста набра.

— … Рокър каза да изпотите техниците — казваше един глас. — Това е работа на човек отвътре. Ясно е като бял ден.

Д’Агоста слушаше невярващо. Рокър в четири сутринта? Трябва да беше нещо катастрофално.

— Всичко ли са взели? Включително „Сърцето на Луцифер“?

— Аха. И проверете кой е знаел кодовете на охранителната система, направете списък. Бързо! И на музейната охрана.

— Разбрано. Кой е застрахователят?

— „Уърлд“.

— Мили боже, ще се изприщят като научат за това…

Когато погледна към Пендъргаст, Д’Агоста бе шокиран от съсредоточеното изражение на лицето му. Странно как в един такъв момент на дълбока криза можеше да остане толкова погълнат от нещо, което нямаше връзка с проблема им.

— Президентът на музея е на път. Освен това са измъкнали кмета от леглото му, а знаете, че той е готов да разпне всеки, който го обезпокои по маловажни причини…

— Някой е ограбил диамантената зала — възкликна Д’Агоста. — Предполагам, че това временно ни е поставило на втори план.

Пендъргаст не каза нищо. Д’Агоста се стресна от погледа му.

— Хей, Пендъргаст, добре ли си?

Агентът обърна сребристите си очи към него.

— Не — прошепна той.

— Не разбирам. Това какво общо има? Някакъв обир на диаманти…

— Всичко общо. — Той погледна навън към зимния мрак. — Всички тези брутални убийства, всичките подигравателни бележки и писма… са били само хвърляне на пясък в очите. Жестока, студенокръвна, садистична подигравка.

Той внезапно даде газ и се понесе обратно към квартала, през който току що бяха минали.

— Къде отиваме?

Вместо да отвърне, Пендъргаст наби спирачки пред някаква сграда. Посочи един пикал, паркиран на алеята. „ПРОДАВА СЕ“ — бе написано на предното му стъкло.

— Имаме нужда от нова кола — заяви той. — Приготви се да преместиш радиостанцията и лаптопа в тази.

— Ще купуваме кола в четири сутринта?

— За крадените съобщават твърде бързо. А ние имаме нужда от повече време.

Пендъргаст излезе от колата и тръгна по късата циментова пътека. Натисна входния звънец кратко, после още веднъж. След минута лампите на втория етаж светнаха. Един прозорец се отвори със скърцане и се чу глас:

— Какво искате?

— Пикала. Важи ли още офертата?

— По дяволите, приятелче, знаеш ли че е четири сутринта?

— Една солидна сума в брой ще помогне ли да се измъкнеш от леглото?

Прозорецът се затръшна с ругатня. Миг по-късно лампата на верандата светна и в рамката на вратата застана едър мъж по халат.

— Струва три хиляди. И работи добре. Освен това е зареден с гориво.

Пендъргаст бръкна в джоба си и извади пачка банкноти, от които отброи три хилядарки.

— Какво става? — попита мъжът с леко съмнение в гласа Пендъргаст измъкна значката си.

— Аз съм от ФБР. — Той кимна отсечено към Д’Агоста: — А той е от НПУ.

Като балансираше с лаптопа и радиостанцията под мишница, Д’Агоста прибра полицейската си значка.

— Работим по секретен случай, свързан с наркотици. Бъдете така добър и запазете тази информация за себе си, става ли?

— Разбира се.

— Ключовете?

Мъжът изчезна и се върна след малко с един плик.

— Всичко е тук.

Пендъргаст го пое.

— Един служител от полицията ще се погрижи за предишната ни кола. Но не казвайте нищо за пикала, както и за нас на никого, включително и на полицаите. Предполагам знаете какво е да се работи под прикритие?

Човекът закима енергично.

— Разбира се, разбира се. По дяволите, единствените книги, които чета са кримките.

Агентът поблагодари и се отдалечи. Пет минути по-късно се носеха по шосето.

— С това ще спечелим няколко часа — каза Пендъргаст, докато се насочваше по посока на магистрала „Монтаук“.

Диоген Пендъргаст караше бавно, без да бърза през зимния град по магистрала „Олд Стоун“: Барнс Хоул, Ийстсайд, Спрингс. Отпред светофарът светна червено и той намали и спря на пресечката.

Обърна едрата си глава наляво, после надясно. От едната страна се простираше зимно картофено поле, замръзнало и покрито със сняг. В края му се издигаха голи дървета с бели клони. Светът беше в черно и бяло, без дълбочина: беше плосък, като оживял кошмар от страниците на Едуин А. Абът. (Англ. теолог (1808–1882), автор на математическата сатира „Страната на равнините: един роман с много измерения“. Б. пр.)

Светофарът светна зелено и Диоген бавно натисна педала за газта. Колата се мушна напред и зави надясно по Спрингс Роуд, когато той завъртя волана, като го остави да се плъзне през ръцете му, докато колата изправяше. Натисна още по-силно педала на газта и го отпусна чак когато приближи ограничението на скоростта. Отдясно продължаваха да се нижат картофени ниви, отвъд които се виждаха няколко реда сиви къщи, а зад тях бяха блатата Акабонак.

Всичко бе сиво, безкрайно сиво.

Диоген се протегна към таблото и увеличи потока топъл въздух в купето. Не чувстваше нито триумф, нито отмъстителност, само някаква странна празнота: тази, която идва с постигането на нещо голямо, с довеждането на дълго планирана работа до успешен край.