Чтение онлайн

— Бил! — спусна се тя към него.

— Нора! — Смитбак размаха още по-яростно лакти през тълпата зяпачи, блъсна един мускулест гард от охраната, прескочи кадифените въжета и се вряза в групата на служителите от музея. — Нора!

— Хей, къде отива този? — опита се един полицай да го спре. Смитбак се добра до Нора, обви ръце около нея и я вдигна.

— Нора! Господи, колко ми липсваше…

— Бил, какво се е случило с теб? Каква е тази цицина на главата ти?

— Не се тревожи — завъртя глава той. — Току що чух за Марго. Наистина ли е убита?

Нора кимна.

— Вчера бях на погребението й.

— О, боже. Не мога да повярвам, че е истина. — Той избърса лицето си и тя видя, че очите му бяха пълни със сълзи. — Не мога да повярвам.

— Къде беше ти, Бил? Толкова се притеснявах.

— Това е дълга история. Бях затворен в един санаториум за душевноболни.

— Какво?

— Ще ти разкажа по-късно. И аз се притеснявах за теб; Пендъргаст смята, че тук се навърта някакъв маниакален убиец, който иска да очисти всичките му приятели.

— Знам. Предупреди ме. Но това стана точно преди церемонията по откриването — нищо не можех да направя…

— Този мъж не трябва да е тук — прекъсна я един от музейната охрана и застана между тях. — Тук е само за служители на музея…

Смитбак се обърна да отговори, но бяха прекъснати от писъка на микрофон от импровизирана радиоуредба. Миг по-късно комисар Рокър пристъпи напред, помоли за тишина и като по чудо я получи.

— Аз съм от „Таймс“ — каза Смитбак, измъкна някакви документи от джоба си и започна да рови за химикалка.

— Ето, вземи моята — каза Нора.

Тълпата стоеше притихнала, когато полицейският комисар започна да говори.

— Миналата нощ — подзе той — е била ограбена диамантената зала „Морган“. По тази причина екипите от криминалисти все още са на сцената на местопрестъплението, заедно с няколко от най-добрите в света съдебни експерти. Всичко, което можеше да се направи, се прави. Все още е твърде рано да се говори за предположения или заподозрени, но аз ви обещавам, че при развитие на ситуацията пресата ще бъде уведомена незабавно. Съжалявам, че не мога да ви съобщя нищо повече, но разследването е в самото начало. Ще кажа само, че това е изключително професионално извършена работа, очевидно планирана отдавна, от технологично напреднали крадци, които, както изглежда, са отблизо запознати с охранителната система на музея и които са използвали суматохата при снощното откриване на изложбата за своя изгода Ще отнеме известно време, докато се аналилизира и разбере как са пробили музейната охрана. Това е всичко, което мога да кажа в този момент. Доктор Колъпи?

Президентът на музея пристъпи напред изправен, като се опита да изглежда спокоен, но не успя. Когато заговори, гласът му трепереше.

— Искам да повторя това, което комисар Рокър вече каза: всичко, което може да се направи, се прави. Истината е, че повечето от откраднатите диаманти са уникати и ще бъдат мигновено разпознати от всеки търговец на скъпоценни камъни в света. Те не могат да бъдат монтирани в сегашната си форма.

Надигна се неспокоен шепот при намека, че могат да бъдат изрязани в друга форма.

— Скъпи мои съграждани нюйоркчани, знам каква огромна загуба е това за музея и за града. За съжаление, в този момент не знаем достатъчно, за да можем да кажем кой би могъл да го е извършил или защо, или какви са намеренията му.

— А какво ще кажете за „Сърцето на Луцифер“? — извика някой от репортерите.

Колъпи сякаш се поколеба.

— Ще направим всичко, което можем, обещавам ви.

— Откраднато ли е „Сърцето на Луцифер“? — попита друг.

— Бих искал да дам думата на нашия директор на „Връзки с обществеността“, Карла Роко…

Последва вълна от въпроси, една жена пристъпи напред и вдигна ръце нагоре:

— Ще отговарям на въпроси само ако има тишина — каза тя.

Врявата утихна и тя посочи:

— Госпожа Лилиентал от „АБС“, вашият въпроси?

— Какво ще кажете за „Сърцето на Луцифер“? Откраднато ли е?

— Да, взето е заедно с останалите диаманти.

Признанието бе посрещнато с шумни възгласи. Роко отново вдигна ръце.

— Моля ви!

— Музеят твърдеше, че има най-добрата охрана в света! — провикна се един репортер. — Как са проникнали вътре крадците?

— Това се проверява сега, докато говорим. Охраната действа на няколко нива. Залата се намираше под постоянен видео-надзор. Крадците са оставили след себе си голямо количество техническо оборудване.

— За какво техническо оборудване става дума?

— Ще отнеме дни, може би дори седмици, за да анализираме.

Нова вълна от въпроси. Роко посочи към друг репортер.

— Роджър?

— За каква сума беше застрахована колекцията?

— Сто милиона долара.

Над тълпата премина впечатлен шепот.

— Каква е всъщност действителната й цена? — настоя репортерът.

— Музеят никога не я е оценявал. Следващият въпрос — господин Уърт от Ен Би Си.

— Колко струва „Сърцето на Луцифер“?

— Не може да бъде оценен. Но ми позволете да подчертая, че очакваме да си върнем диамантите — до един.

Колъпи рязко пристъпи напред.

— Колекцията на музея се състои предимно от „фенси“ диаманти — ще рече, цветни — повечето от които са толкова необичайни, че могат да бъдат разпознати дори само по цвета и шлифовката. Това важи с особена сила за „Сърцето на Луцифер“. В света не съществува друг диамант с неговия наситен канелен цвят.

Нора видя как Смитбак прекоси кадифеното въже, за да се присъедини към останалите представители на пресата и размаха ръка.

Роко го посочи и присви очи.

— Смитбак от „Таймс“?

— „Сърцето на Луцифер“ се счита за най-красивия диамант в света, нали?

— За най-красивия цветен диамант, да. Поне така ми бе казано.

— В такъв случай как ще обясните това на нюйоркчани? Как ще ни обясните загубата на този уникален скъпоценен камък? — Гласът му внезапно затрепера от емоцията. На Нора й стори, че Смитбак влага целия си гняв от смъртта на Марго в този въпрос. — Как музеят позволи това да се случи?!