Чтение онлайн

Поеха по крайбрежния път. Миг по-късно Д’Агоста чу друга сирена, която идваше някъде отпред.

— Плажа — каза Пендъргаст, като умело балансираше с пълните чаши.

— Готово. — Д’Агоста премина на четвърта, завъртя волана, блъсна перилата и се отправи по дъсчената пътека. Пикапът затрака по неравните дъски и за кратко полетя във въздуха, след което кацна на пясъка.

Д’Агоста се обърна и видя полицейските коли, които продължаваха да ги преследват.

Щеше да се наложи да бъдат по-добрите.

Той ускори още, гумите на пикала вдигаха облаци от влажен пясък. Пред себе си виждаше дюни, един от многото частни имоти по южния бряг. Зави право към него, разби поредната дървена ограда и премина през обраслите със суха трева дюни с осемдесет. Имотът очевидно бе голям, а Д’Агоста нямаше никаква представа къде отива, затова подкара към най-грубия терен, където храстите бяха най-гъсти, а дюните най-високи и покрити с дребни борчета. Патрулките нямаше да могат да ги последват тук.

Внезапно Пендъргаст се изправи като пружина.

Д’Агоста прехвърча през храсталаците и хвърли поглед към огледалото за обратно виждане. Нищо. Преследвачите им бяха спрели, но той знаеше, че са се спасили само временно. Всички участъци по южния бряг разполагаха с джипове — знаеше, защото самият той бе карал такъв преди няколко месеца, сякаш в някакъв друг живот. Все още бяха здраво загазили и той трябваше да намери друг начин да…

— Спри колата — рязко произнесе Пендъргаст.

— Абсурд! Трябва да…

— Спри!

Нещо в тона му накара Д’Агоста да натисне спирачките. Пикапът се завъртя диво и спря под сянката на една голяма дюна. Д’Агоста изключи фаровете и двигателя едновременно. Това беше лудост. Всеки идиот можеше да проследи дирята им.

По радиостанцията все още течеше пресконференцията и те се заслушаха.

— … винаги се е намирал в трезора на застрахователната компания на музея. Камъкът бе твърде ценен, за да се излага — застрахователната компания не би го позволила…

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста. Потрес и внезапна свирепа надежда озаряваха лицето му.

— Това е!

— Какво?

— Диоген най-сетне направи грешка. Това е пролуката, от която се нуждаехме. — Той извади клетъчния си телефон.

— Адски ми се иска да знам за какво говориш.

— Ще проведа няколко разговора Сега имаш една жизненоважна задача, Винсънт. Върни ни обратно в Манхатън.

Иззад дюните долетя слабият звук от включена сирена.

Смитбак бавно затвори телефона. Бе отнело няколко разговора — първо с „Ривър Оукс“, после с „Таймс“ — но Пендъргаст тъй или иначе бе успял да го открие.

Видя, че Нора го гледа с любопитство. Полицията най-сетне бе отворила служебния вход на музея и персоналът се стичаше покрай тях, бързайки към топлината вътре.

— Какво има, Бил? — попита го тя. — Кой беше?

— Специален агент Пендъргаст.

— Какво искаше?

— Моля? — Чувстваше се зашеметен.

— Попитах какво искаше. Изглеждаш шокиран.

— Току що получих едно ъ-ъ-ъ… твърде необикновено предложение.

— Предложение? Какво искаш да кажеш?

Смитбак сякаш се събуди от сън и сграбчи Нора за рамото.

— По-късно ще ти обясня. Слушай, ще се оправиш ли сама? Тревожа се за безопасността ти, след като Марго е мъртва, а и след всички тези предупреждения от Пендъргаст.

— В момента най-безопасното място в цял Ню Йорк е музеят. Наоколо има сигурно хиляда ченгета.

Смитбак кимна замислено.

— Така е.

— Виж, трябва да отивам на работа.

— Идвам с теб. Ще говоря с д-р Колъпи.

— Колъпи? Късмет!

Смитбак вече виждаше как кордонът от полицаи и гардове отблъсква голяма разлютена тълпа репортери. Не пускаха никого вътре, освен служители. А и той беше добре познат — твърде добре познат на охраната.

Усети ръката на Нора да се опира успокояващо на рамото му.

— Какво се каниш да правиш?

— Трябва да вляза вътре.

Нора сви вежди.

— Това има ли нещо общо с обаждането на Пендъргаст?

— И още как! — Той надникна в зелените й очи, погледът му се плъзна по медната й коса и луничавото носле. — Знаеш ли какво всъщност искам да направя…?

— Не ме изкушавай. Имам един тон работа. Днес изложбата се отваря и за широката публика — впрочем, ако изобщо някога отворим.

Смитбак я прегърна и целуна. Опита се да се отдръпне, но Нора не го пускаше.

— Бил — прошепна тя в ухото му, — слава богу, че се върна. Останаха прегърнати още няколко мига, после Нора бавно отдръпна ръце. Усмихна се, намигна му и влезе в сградата.

Смитбак остана загледан след нея. След това се изблъска през тълпата от служители покрай вратата и подмина гмежта от репортери. Всички музейни работници бяха приготвили пропуските си. Полицията и охраната проверяваха документите на всекиго: щеше да е дяволски трудно да се промъкне. Смитбак се замисли за момент, после извади визитката си и надраска няколко думи на гърба.

Когато дойде неговият ред да премине през охранителната бариера, един от гардовете се изпречи на пътя му.

— Вашият пропуск?

— Аз съм Смитбак от „Таймс“.

— Попаднал си на погрешното място, приятелю. Пресата е нататък.

— Чуйте ме. Имам много спешно, лично съобщение за д-р Колъпи. Трябва да му бъде предадено незабавно, инак ще хвърчат глави. Вашата също… — Смитбак хвърли поглед към табелката с името му. — … господин Праймъс, в случай, че не ме допуснете.

Пазачът изглеждаше постреснат. Музейната администрация в последните години никак не правеше живота на тези долу лесен и поддържаше климат по-скоро на страх, отколкото на приятелство. Смитбак бе използвал този факт и преди, при това с добри резултати и се надяваше да проработи и този път.