Чтение онлайн

— Ние бяхме много бедни. Много често не обядвахме… Имахме голям бял кон. Наричаха го Анра. Аз яздех върху него и жонглирах, изправена на широкото седло, покрито с прокъсан жълт атлаз. И конят умря, защото цял месец ние имахме много малко пари, за да го храним добре…

— Бедни ли сте били? — запита Тутти. — Не разбирам. Защо сте били бедни?

— Ние играехме пред сиромаси. Сиромасите ни хвърляха дребни бакърени пари, а понякога след представлението шапката, с която клоунът Август обхождаше зрителите, оставаше съвсем празна.

Наследникът Тутти не разбираше нищо.

И Суок му разказваше, дорде не настъпи вечерта. Тя говореше за суровия сиромашки живот, за големия град, за знатната старица, която искала да я набие, за живите деца, срещу които богаташите насъскат кучетата си, за гимнастика Тибул и оръжейния майстор Просперо, за това, че работниците, миньорите, моряците искат да унищожат властта на богаташите и шишковците.

Най-много говореше тя за цирка. Постепенно се увлече и забрави, че разказва сън.

— Аз много отдавна живея в театрото на чичо Бризак. Дори не помня откога зная да танцувам, да яздя и да се въртя на трапеците. Ах, на какви чудесни неща съм се научила! — Тя плесна с ръце. — Ето например миналата неделя ние играехме в пристанището. Аз свирех валс с кайсиеви костилки?

— Как с кайсиеви костилки?

— Ах, ти не знаеш! Мигар не си виждал свирка, направена от кайсиева костилка? Това е много просто. Аз събрах дванадесет костилки и направих от тях свирки. На, търках, търках о камъка, докато не се получи дупчица.

— Колко интересно!…

— Можеш да свиркаш валс не само с дванадесет костилки. Аз знам да свиря и с ключе…

— С ключе! Как? Покажи. Аз имам чудно ключе…

Като каза това, наследникът Тутти разкопча яката на куртката си и свали от врата си тънко синджирче, на което се люлееше мъничък бял ключ.

— Ето!

— Защо го криеш на гърдите си? — попита Суок.

— Канцлерът ми даде този ключ. Този ключ е от една клетка в моята менажерия.

— Та ти у себе си ли криеш ключовете от всички клетки?

— Не. Но казаха ми, че той е най-важният ключ. Аз трябва да го пазя…

Суок показа на наследника своето изкуство. Тя изсвири една чудна песенчица, като държеше ключа нагоре с дупчицата до свитите си устни.

Наследникът изпадна в такъв възторг, че дори забрави за ключа, който му бяха поръчали да пази. Ключът остана у Суок. — Тя машинално го пъхна в дантеления си розов джоб.

Настана вечер.

За куклата приготвиха особена стая до спалнята на наследника Тутти.

Наследникът Тутти спеше и виждаше насън чудни неща: смешни маски с големи носове; човек, който носеше върху голия си жълт гръб огромен, гладко одялан камък, и шишко, който удряше този човек с черен бич; окъсано момче, което ядеше картоф, и знатна старица в дантели, която яздеше на бял кон и свиркаше някакъв противен валс с помощта на дванадесет кайсиеви костилки.

А в това време на съвсем друго място, далеч от тази мъничка спалня, в един от краищата на дворцовия парк ставаше следното. Да не сте помислили, че нещо особено ставаше. Не само на наследника Тутти тази нощ се присънваха чудни сънища. Сън, който заслужава почуда, се присъни също и на гвардееца, заспал на караул пред входа в менажерията на наследника Тутти.

Той седеше на едно каменно стълбче, опрял гръб на решетката, и сладко дремеше. Сабята му в широка блестяща ножница лежеше между коленете му. Пистолетът му много мирно стърчеше иззад копринения черен шарф на хълбока му. До него върху пясъка беше сложен решетчест фенер, който осветяваше ботушите на гвардееца и една дълга гъсеница, паднала от листака точно на ръкава му.

Картината изглеждаше напълно мирна.

И така караулният спеше и виждаше необикновен сън. Присъни му се, че до него се приближава куклата на наследника Тутти. Тя беше досущ както днес сутринта, когато я донесе доктор Гаспар Арнери: същата розова рокля, панделки, дантели, златни пулчета. Само че сега в съня тя изглеждаше живо момиче. Свободно се движеше, озърташе се околовръст, прокрадваше се и трепваше и притискаше пръст на устни.

Фенерът осветяваше цялата й мъничка фигурка.

Гвардеецът дори се усмихваше насън.

После той въздъхна и седна по-удобно, облегнал рамо на решетката и забил нос в желязната роза, преплетена в украсата на решетката.

Тогава Суок, като видя, че караулният спи, взе фенера и на пръсти предпазливо влезе зад оградата.

Гвардеецът хъркаше и му се струваше в съня, че в менажерията реват тигрите.

Всъщност в менажерията беше тихо. Зверовете спяха.

Фенерът озаряваше малко пространство. Суок пристъпваше бавно, загледана в тъмното. За щастие нощта не беше тъмна. Осветяваха я звездите и светлината от накачените в парка фенери, която до това отдалечено място достигаше през върховете на дърветата и постройките.

От оградата момичето мина по една къса алея между ниски шубраци, покрити с някакви бели цветове.

После отведнъж тя усети миризма на зверове. Тая миризма й беше позната: веднъж заедно с техния фургон пътуваше укротител с три лъва и един улмски дог.

Суок излезе на една открита площадка. Наоколо нещо чернееше, като че се издигаха малки къщички.

— Клетките — прошепна Суок.

Сърцето й биеше силно.

Тя не се страхуваше от зверовете, защото хората, които играят в цирка, изобщо не са страхливи. Тя се боеше само да не се събуди някой звяр от нейните стъпки и светлината на фенера, да изръмжи и да събуди караулния.

Тя се приближи до клетката.

„Къде ли е Просперо?“ — вълнуваше се тя.

Издигаше нагоре фенера и надничаше в клетките. Всичко беше неподвижно и тихо. Светлината на фенера се разбиваше в пръчките на клетките и падаше в неравни късове по телата на заспалите зад тези пръчки…

Тя виждаше космати дебели уши, понякога изпружена лапа, понякога шарен гръб. Орлите спяха, разперили криле, и приличаха на старинни гербове. В дълбочината на някои клетки се чернееха някакви неразбираеми грамади.