Чтение онлайн

Сладкарите и готвачите бяха се строполили в един ъгъл. Суок, забравила за пистолета, хвърли по пантерата попадналата й под ръка круша.

Звярът се спусна след Просперо — с глава в тенджерата. Той потъна след него в тъмния и тесен ход. Всички видяха жълтата опашка, която стърчеше от тази тенджера като от някой кладенец. А после всичко изчезна.

Суок закри очи с ръце.

— Просперо! Просперо!

А сладкарите зловещо се разкискаха. В тоя миг се втурнаха гвардейците. Мундирите им бяха изпокъсани, лицата в кръв, пистолетите димяха. Те бяха се сражавали с пантерата.

— Просперо загина! Разкъса го пантерата! Сега вече ми е все едно. Предавам се.

Суок говореше спокойно, отпуснала мъничката си ръка с много големия пистолет.

Но екна изстрел. Просперо, бягайки надолу по подземния ход, беше стрелял по пантерата, която летеше след него.

Гвардейците се скупчиха над тенджерата. Езерото от сироп достигаше до половината на огромните им ботуши.

Единият надникна в тенджерата. После мушна там; ръка и затегли. Тогава на помощ му дойдоха още двама. Като се понапънаха, те измъкнаха за опашката мъртвия звяр, който беше заседнал във фунията.

— Той е мъртъв — каза гвардеецът, като си поемаше дъх.

— Той е жив! Той е жив! Аз го спасих. Аз спасих приятеля на народа!

Така се радваше Суок, клетата мъничка Суок, в изпокъсаната рокличка, с измачкани златни рози в косите и на пантофките.

Тя розовееше от щастие.

Тя беше изпълнила поръката, която беше й дал нейният приятел, гимнастикът Тибул: тя беше освободила оръжейния майстор Просперо.

— Така! — говореше гвардеецът, хванал Суок за ръка. — Ще видим, прехвалена кукло, какво ще правиш сега! Ще видим…

— Да я отведем при тримата шишковци…

— Те ще я осъдят на смърт.

— Глупак — спокойно отвърна Суок, като облизваше от розовата си дантела сладкото сиропено петно, което беше попаднало върху роклята й през това време, когато Просперо рушеше сладкарското отделение.

Какво се случи по-нататък с изобличената кукла, засега не се знае. Освен това ние ще се въздържим сега и от други обяснения, а именно: какъв папагал беше кацнал на дървото и защо се беше уплашил почтеният зоолог, който може би и досега виси на клона като изпрана риза; по какъв начин оръжейният майстор Просперо се намери на свобода и откъде се появи пантерата; как Суок се беше озовала на рамото на оръжейния майстор; какво беше онова чудовище, което говореше на човешки език, каква дъсчица беше предало то на Суок и защо беше умряло…

Всичко ще се разясни, когато му дойде времето. Уверявам ви, че никакви чудеса не станаха, а всичко се извърши, както казват учените, по железните закони на логиката.

А сега е утро. Тъкмо в това утро природата се разхубави чудно. Дори една стара мома с изразителна външност на козел престана да я боли главата, която я болеше от детинство. Такъв беше въздухът в това утро. Дървесата не шумяха, а пееха с детски весели гласове.

В такова утро всекиму се иска да танцува. Затова не е чудно, че салонът на учителя по танци Раздватрис беше препълнен.

На празен стомах, разбира се, няма да танцуваш. Няма да танцуваш, разбира се, и от мъка! Но празни стомаси и мъка имаха само ония, които се събираха днес в работническите квартали, за да потеглят отново в поход срещу Двореца на тримата шишковци. А франтовете, дамите, синовете и дъщерите на лакомците и богаташите се чувстваха превъзходно: Те не знаеха, че гимнастикът Тибул строи в полкове бедния, гладен трудов народ; те не знаеха, че малката танцувачка Суок е освободила оръжейния майстор Просперо, когото само очакваше народът; те придаваха малко значение на ония вълнения, които се бяха повдигнали в града.

— Дребна работа! — казваше една хубавичка, но остроноса госпожица, като приготвяше балните си пантофки. — Ако те отново тръгнат да атакуват двореца, гвардейците ще ги унищожат както миналия път.

— Разбира се! — викаше един млад франт, като гризеше ябълка и оглеждаше своя фрак. — Тези рудокопачи и мръсни занаятчии нямат пушки, пистолети и саби. А гвардейците имат дори топове.

Към къщата на Раздватрис прииждаха двойка след двойка безгрижни и самодоволни хора.

На вратата му висеше дъсчица с надпис:

Учител по танци Раздватрис. Уча не само на танци, но изобщо на красота, изящество, лекота, учтивост и поетически поглед върху живота.

Предплата за десет танци.

Раздватрис преподаваше своето изкуство в кръгла зала на голям жълт като мед паркет.

Той сам свиреше с черна флейта, която по някакво чудо се крепеше на устните му, защото през цялото време размахваше ръце в дантелени маншети и бели изящни ръкавици. Той се извиваше, взимаше пози, изблещваше очички, отмерваше с ток такта и току изтичваше до огледалото да види красив ли е, добре ли му седят неговите панделки, блести ли напомадената му глава…

Двойките се въртяха. Те бяха толкова много и така се потяха, че човек можеше да си помисли: вари се някаква пъстра и сигурно невкусна супа.

Ту някой кавалер, ту някоя дама, завъртели се в общата блъсканица, заприличваха или на опашата ряпа, или на лист от зеле, или на нещо неразбираемо, цветно и чудновато, каквото можеш да намериш в паница със супа.

А Раздватрис изпълняваше в тая супа длъжността на лъжицата. Толкоз повече, че беше много дълъг, тънък и извит.

Ах, да можеше Суок да погледа тия танци, как би се смяла тя! Дори тогава когато играеше ролята на Златното кочанче в пантомимата „Глупавият крал“, и тогава тя танцуваше много по-изящно. А при това тя трябваше да танцува, както танцуват зелевите кочанчета.

И в самия разгар на танците три огромни пестника в груби кожени ръкавици почукаха на вратата на учителя по танци Раздватрис.

По вид тия пестници малко се отличаваха от глинените селски стомни.

Супата спря да ври.

А след пет минути учителя по танци Раздватрис го караха към Двореца на тримата шишковци. Трима гвардейци бяха дошли да го вземат. Единият от тях го сложи върху задницата на своя кон с гръб към себе си — с други думи, Раздватрис яздеше със задника си напред. Друг гвардеец носеше неговата голяма картонена кутия. Тя беше доста обемиста.