Чтение онлайн

Тримата души с фенерите, както вече знаете, направиха това.

Наследникът Тутти спеше.

Суок седеше в караулното помещение. Караулното помещение се нарича кордегардия. И така Суок в това утро седеше в кордегардията. Ограждаха я гвардейци. Един външен човек, наминал в кордегардията, би се чудил дълго: защо това хубавичко печално момиче в необикновено гиздава розова рокля се намира между гвардейците? Нейният вид съвсем не подхождаше на грубата обстановка на кордегардията, дето се търкаляха седла, оръжие, чаши за пиво.

Гвардейците играеха на карти, димяха със син вонящ дим от своите лули, псуваха и току завързваха свади.

Тези гвардейци бяха още верни на тримата шишковци. Те заплашваха Суок с огромните си пестници, правеха й страшни гримаси и тупаха с крак срещу нея.

Суок се отнасяше спокойно към това. За да се отърве от тяхното внимание и да ги подразни, тя си изплези езика и обърната към всички едновременно, седеше с такава физиономия цял час.

Струваше й се достатъчно удобно да седи на бурето. Наистина роклята й от такова седене се изцапваше, но тя и без това вече беше изгубила предишния си вид: изподрали я бяха клоните, изпогорили я бяха факлите, изпомачкали я бяха гвардейците, опръскали я бяха сиропите.

Суок не мислеше за своята участ. Момичетата на нейна възраст не се боят от явната опасност. Те няма да се уплашат от насоченото срещу тях пистолетно дуло, но затова пък ще ги дострашее да останат в тъмна стая.

Тя мислеше така: „Оръжейният майстор Просперо е на свобода. Сега той заедно с Тибул ще поведе бедняците срещу двореца. Те ще ме освободят.“

В това време, когато Суок размишляваше така, до двореца стигнаха тримата гвардейци, за които говорихме в предидущата глава. Единият от тях, синеокият, както вече знаете, носеше някакъв тайнствен пакет, от който висяха крака в розови пантофи със златни рози вместо катарами.

Когато се приближиха до моста, дето стоеше караул, верен на тримата шишковци, тези трима гвардейци откъснаха от шапките си червените кокарди.

Това беше необходимо, за да ги пусне караулът.

Инак, ако караулът видеше червените кокарди, той щеше да започне да стреля срещу тези гвардейци, защото са преминали на страната на народа.

Те префучаха покрай караула, едва не събориха началника.

— Сигурно ще е някое важно донесение — рече началникът, като вдигаше шапката си и отърсваше праха от мундира си.

В тая минута настана за Суок последният час. Държавният канцлер влезе в кордегардията.

Гвардейците рипнаха и застанаха мирно, изопнали огромните си ръкавици по шевовете на панталоните си.

— Къде е момичето? — запита канцлерът, като си повдигна очилата.

— Ела насам! — викна на момичето главният гвардеец.

Суок се свлече от бурето.

Гвардеецът грубо я хвана през кръста и я повдигна.

— Тримата шишковци чакат в Залата на съда — рече канцлерът, като си спусна очилата. — Носете момичето след мене.

Канцлерът каза това и излезе от кордегардията. Гвардеецът тръгна след него, като държеше Суок с една ръка провесена.

О, златни рози! О, розова коприна! Всичко това загиваше под безжалостна ръка.

Суок, на която беше мъчително и неловко да виси прихваната от страшната ръка на гвардееца, го ощипа над лакътя. Тя събра сили и щипането й беше силничко, въпреки дебелия ръкав на мундира.

— Дявол! — изпсува гвардеецът и изпусна момичето.

— Какво? — обърна се канцлерът.

И в тоя миг канцлерът почувствува един съвсем неочакван удар по ухото. Канцлерът падна.

И веднага след него падна гвардеецът, който току-що се разправяше със Суок.

Него също така бяха го ударили по ухото. Но как! Можете да си представите колко силен трябва да е бил ударът, за да повали в безсъзнание такъв грамаден и зъл гвардеец!

Преди да успее Суок да се озърне, нечии ръце отново я подхванаха и помъкнаха.

Те бяха също груби и силни ръце, но изглеждаха по-добри и в тях Суок се чувствуваше много по-удобно, отколкото в ръцете на гвардееца, който лежеше сега на лъскавия под.

— Не се бой! — пошепна й нечий глас. Шишковците нетърпеливо чакаха в Залата на съда. Те сами искаха да осъдят хитрата кукла. Наоколо седяха чиновници, съветници, съдии и секретари. Разноцветни перуки — тъмночервени, люлякови, яркозелени, рижави, бели и златни — пламтяха в слънчевите лъчи. Но дори веселата слънчева светлина не можеше да украси надутите физиономии под тези перуки.

Тримата шишковци както по-рано страдаха от жегата. Пот се сипеше от тях като град и похабяваше поставените пред тях листа хартия. Секретарите всяка минута сменяха листата.

— Нашият канцлер ни кара да чакаме дълго — рече Първият Шишко и замърда пръсти като обесен човек.

Най-сетне дългоочакваните се появиха.

Трима гвардейци влязоха в залата. Единият държеше на ръце момичето. О, как тъжно изглеждаше то!

Розовата рокля, която поразяваше вчера със своето сияние и скъпа изкусна направа, беше се превърнала сега в жалки дрипи. Повехнали бяха златните рози, изронили се бяха пулчетата, изпомачкана и опърпана беше коприната, главата на момичето печално виснеше върху рамото на гвардееца. Момичето беше смъртно бледо и нейните лукави сиви очи бяха помръкнали.

Пъстрото събрание вдигна глави.

Тримата шишковци потриваха ръце.

Секретарите извадиха дългите си пера иззад своите не по-малко дълги уши.

— Така — рече Първият Шишко. — А къде е държавният канцлер?

Гвардеецът, който държеше момичето, застана пред събранието и доложи. Сините му очи весело блестяха.

— Господин държавният канцлер из пътя получи разстройство в стомаха.

Това обяснение задоволи всички.

Съдът започна.

Гвардеецът тури клетото момиче да седне върху грубата скамейка пред масата на съдиите. То седеше с наведена глава.