Чтение онлайн

През целия следобед работи усилено. Трябваше да свърши работите си за следващия ден — въпреки птицата, кацнала върху гърдите й, която я притискаше, задушаваше и я караше да изпитва болезнено, като при полова възбуда, напрежение. Колкото и да се опитваше да мисли само за работата си — не успяваше. Птицата върху гърдите й пърхаше развълнувано с криле и не й даваше да си поеме свободно въздух, но заедно с това й напомняше за предстоящото утре, а също и вече преживяното. По тялото й неспирно лазеха мравки.

Често поглеждаше часовника — двете стрелки, като две влечуги с прекършени гръбнаци, бавно и мъчително суркаха тела по белия циферблат. Нетърпението правеше вълнението и възбудата й още по-силни — все по-трудно си поемаше дъх. По едно време, незабелязано от никого, излезе навън — постоя на тротоара, няколко пъти бързо-бързо си пое дъх. Мислеше, че свежия въздух ще облекчи тежестта върху гърдите й, но не стана.

Този следобед мина много бавно.

Когато се прибра вкъщи, изглеждаше по-спокойна, макар че вълнението за утрешния ден и голямата птица върху гърдите й все още бяха там. Като извинение за последните дни се държа добре с дъщеря си и с мъжа си — шегуваше се и се смееше със Селин, а след вечеря седна заедно с Халюк пред един от онези странни черно-бели скандинавски филми — нищо, че мислите й витаеха другаде.

Когато дойде време за лягане, веднага се спусна към леглото — мислеше си, че така времето ще мине по-бързо. След всичките няколкодневни вълнения и безпокойства заспа веднага.

На сутринта почти тичешком и в ранни зори отиде в банката — имаше работа за свършване. Голямата птица върху гърдите й все още й пречеше да си поема дъх, нещо повече — от време на време разперваше и пляскаше с крила. Още преди да стане обяд, беше готова. Повика заместничката си и й обясни какво трябва да направи, докато я няма.

Погледна часовника си — нямаше още десет! Смяташе да излезе в единадесет без петнадесет, но времето не минаваше. Чувстваше се като пилот, който прелита със запален самолет над голям град. Секундите, след които градът ще остане назад и ще може да скочи от самолета, се точеха бавно като години.

Тъкмо се канеше да излиза, телефонът звънна:

— Шефът моли да дойдете за малко — беше секретарката на директора.

Втурна се към кабинета на генералния директор, но секретарката я спря.

— В момента разговаря по телефона. Седнете, ако обичате — и се наведе над бюрото си.

Айдан седна и кръстоса крака — кракът й сякаш от само себе си нервно пружинираше нагоре-надолу. Погледна часовника си — единадесет и десет. Двете влечуги върху циферблата се бяха оправили и лудо се гонеха едно друго. Времето, което беше отделила да се подготви, намаляваше с всяко трепване на стрелките.

— Моля, заповядайте — рече секретарката.

Скочи на крака и едва не се блъсна във вратата — от бързане не успя да хване дръжката, но в стаята влезе видимо спокойна. И пак видимо спокойна изслуша това, което й говореше директорът. Слушаше го и в същото време си мислеше как да направи това, което иска от нея. Излезе от кабинета и отново се втурна към стаята си — в движение извика една от помощничките си и започна да й дава нареждания.

— Утре сутрин документите да бъдат на бюрото ми.

Не си спомняше как излезе от банката.

Беше топъл пролетен ден — небето като синя коприна, обгръщаше всичко наоколо. Слънцето грееше и топлеше телата и душите на хората. Всички изглеждаха доволни и спокойни, само Айдан бързаше припряно.

Караше бързо, рисковано минаваше между останалите коли, гневеше се на всяка кола пред себе си и нервно натискаше клаксона. Наближаваше дома си, когато забеляза, че бензинът й е на свършване — проклетата лампичка светеше червено! Свърна в първата бензиностанция, която видя. Работникът до колонката едва мърдаше. Нервно му каза да побърза, че закъснява, но той продължи със същото темпо. В този момент мразеше всички — работника, останалите шофьори, живота — всички!

Влезе вкъщи, тръшна вратата зад себе си. Спусна се към банята — там се съблече. Струята на душа й подейства ободряващо. Помогна й да събере мислите си — колко време й трябва да изсуши косата си, да се гримира, да се облече. Прокара ръка по краката си — бяха гладки, добре, че вчера бе свършила тази работа, иначе нямаше да успее.

Точно в два часа беше пред вратата на Джем. Докато натискаше звънеца, тялото й пулсираше ведно със сърцето й. Боеше се да не припадне.

Пое дълбоко дъх и преглътна. Вратата се отвори.

Джем спокойно й се усмихна:

— Заповядай, влез!

Прекрачи мълчаливо прага и продължи към салона.

— Какво ще пиеш?

— Каквото и да е…

— Какво значи каквото и да е? Какво стана с капризния клиент?

Айдан нито беше в състояние да се шегува, нито да разбира шегите.

— Един коняк — искаше всичко да се случва по-бързо.

Бавен и невъзмутим както винаги, Джем се върна с две огромни тумбести чаши. Неговото спокойствие се предаде и на нея.

Пиеше коняка и си мислеше кога ще отидат в спалнята. Как ли ще го каже Джем? Бързаше, нямаше търпение, сякаш едва когато легнеше в онова легло, щеше да си отдъхне и да си поеме свободно въздух.

Най-после Джем предложи:

— Искаш ли да си допием коняка оттатък?

— Може — опитваше се да изглежда равнодушна, но преди да завърши изречението си, вече бе станала на крака.

Знаеше, че това, което върши, е грях, но то само още повече засилваше възбудата и нетърпението й. В момента мамеше мъжа си — бе дошла, за да му изневери, съзнателно, планирано. Нямаше причина, която да я оневини или поне да намали вината й, но и не търсеше — беше наясно със себе си. Впускаше се в нещо забранено, тайно, грешно и то я изпълваше с невероятни емоции — вълнение, трепет и страх едновременно. Все едно беше хвърлила ръкавицата на света около себе си. Изправяше се едновременно, лице в лице, с бога и дявола и смелостта й да го направи, караше космите по тялото й да настръхват и да й се вие свят. Споменът за първия път, когато се любиха, беше причината за главозамайването — насладата, която преживя тогава, я довеждаше до екстаз.

Никога нямаше да забрави вълнението, което изпита в този коридор — издигна се високо в небето, чак до облаците и се зарея сред тях. И докато летеше, мисълта, че всеки момент може да се строполи на земята, я караше да изпитва невероятно, свръхестествено преживяване. Който веднъж е усетил тази несравнима тръпка, не може лесно да се откаже от нея, непременно му се иска да я преживее отново и отново.

Започнаха да се любят. Световъртежът й премина. Огромната птица, кацнала върху гърдите й, отлетя — дишаше леко. Подобно на малка лодка, остави се вълните да я носят накъдето си искат в безкрайния океан.