Чтение онлайн

Бях привършила с опаковането на неговите платна и се заех с една от твоите собствени картини. Не гледах към пеещите й цветове, но си спомнях радостта ти, когато — четиригодишна — стискаше балончетата на парче опаковъчно фолио между малките си палец и показалец: „Пук!“.

Мама влезе и погледна към купчината платна.

— Какво, за бога, е мислела да прави с всичко това?

— Не съм сигурна, но от колежа искат да ги включат в тяхна изложба. Ще бъде след три седмици. Искат да отделят специално място за картините на Тес.

Бяха ми се обадили два дни по-рано и аз вече се бях съгласила.

— Но няма да платят за тях, нали? — попита мама. — Не разбирам каква според нея е била целта на всичко това?

— Искаше да е художник.

— Нещо като декоратор? — удивено попита мама.

— Да го наречем „компютърен продукт“ — каза ми ти, като ме подиграваше мило за остарелия ми речник. — Звездите в попа са творци, творците са художници, а художниците са декоратори.

— Да се рисуват картини по цял ден, е занимание за деца от детската градина — продължи мама. — Не възразявах особено срещу решението й да се концентрира върху това. Мислех, че е добре за нея да си почине от истинските предмети, но да го наречем „висше образование“ си е направо нелепо.

— Тя просто следваше таланта си.

Да, знам. Малко слабичък довод.

— Беше инфантилно — сряза ме мама. — Пропиля всичките си академични постижения.

Толкова ти беше ядосана, че си умряла.

Не бях казала на мама, че бях уредила Хавиер да бъде погребан заедно с теб, страхувах се от конфронтация, но не можех да отлагам повече.

— Мамо, наистина мисля, че тя би искала Хавиер…

Мама ме прекъсна:

— Хавиер?

— Бебето й; тя би искала…

— Използвала е името на Лео?

Гласът й звучеше ужасено; съжалявам.

Мама се върна обратно във всекидневната и започна да тика дрехи в черна торба за боклук.

— Тес не би искала да ги изхвърлим, мамо, тя рециклираше всичко.

— Тези не стават за носене.

— Веднъж ми спомена за някакво място, където рециклирали текстил, ще видя…

Но мама вече ми беше обърнала гръб и сега издърпваше чекмеджето в долната част на гардероба. Извади една миниатюрна кашмирена жилетчица от опаковката й. Обърна се към мен, гласът й прозвуча нежно:

— Красива е.

Спомних си и моето удивление, когато за пръв път пристигнах в апартамента ти и открих такива изключителни бебешки вещи сред царящата наоколо беднотия.

— Кой й ги е дал? — попита мама.

— Не знам. Еймиъс ми каза, че един ден излязла на пазар.

— Но с какво? Бащата ли й е дал пари?

Събрах кураж; тя имаше право на тази информация:

— Той е женен.

— Знам.

Мама сигурно забеляза объркването ми; мекотата в гласа й беше изчезнала:

— Попита ме дали няма да й сложа и една алена буква на ковчега. Тес не беше омъжена, така че алената буква, емблемата на прелюбодеянието, можеше само да означава, че бащата е бил семеен. — Гласът й се стегна още повече, когато забеляза изненадата ми. — Не мислеше, че съм разбрала намека, нали?

— Извинявай. А и онова, което казах, беше жестоко.

— Вие, момичета, си мислехте, че щом сте завършили училище, вече сте ме оставили да ви дишам прахта. Че всичко, за което съм си мислела, е било менюто за някое тъпо следобедно парти след три седмици.

— Просто никога не съм те виждала да четеш.

Тя продължаваше да държи малката жилетка на Хавиер, пръстите й я галеха, докато говореше:

— Четях. Държах нощната си лампа светната, а баща ти искаше да спи. Това го дразнеше, но аз не можех да се спра. Беше като мания. После дойде болестта на Лео. Вече нямах време за това. Както и да е, и без това вече бях разбрала, че книгите са пълни с тривиалности и глупости. На кого му пука за любовната афера на някой друг или за това, как изглежда изгревът страница след страница? Кого го е грижа?

Тя остави жилетчицата и отново се захвана да пъха дрехите ти в торбата. Не ги беше свалила от закачалките и куките им разкъсаха черния найлон. Докато наблюдавах несръчните й мъчителни движения, се сетих за пещта в училище и за таблите със съдове от мека глина, пъхнати вътре. Щяха да стават все по-твърди и по-твърди, докато онези, които имаха някакви дефекти, щяха да се пръснат на парчета. Смъртта ти беше изместила мама от нейния център и докато я гледах как завързва на възел връзките на торбата, разбрах, че когато най-сетне приеме смъртта ти, скръбта щеше да се превърне в една такава пещ и щеше да я пръсне на парчета.

Час по-късно закарах мама до гарата. Когато се прибрах, върнах обратно в гардероба дрехите, които тя така безредно бе напъхала в торбите; сложих часовника на полицата над камината. Дори тоалетните ти принадлежности бяха недокоснати в шкафа в банята — не бях извадила своите от несесера си и го държах върху табуретка. Кой знае, може би това е истинската причина, поради която останах в апартамента ти през цялото това време — за да избегна пакетирането на твоето присъствие в него.

После привърших с увиването на картините ти. Това беше просто подготовка за изложба, така че нямаше проблем. Накрая останаха само четири картини. Кошмарните платна в плътен гваш 4 , върху които се виждаше маскиран мъж, приведен над жена; устата й бе разкъсана и кървяща от крясъците. Бях установила, че формата в ръцете й — единственото бяло петно върху платното — представляваше бебе. Също така бях разбрала, че си ги рисувала под въздействието на фенциклидин; че са визуален запис на твоите мъчителни пътувания до ада. Забелязах следите, които сълзите ми бяха оставили, когато за пръв път бях разгледала тези картини — боята, протекла надолу по платното. Тогава плачът бе единственият ми възможен отговор, но сега вече знаех, че някой умишлено те е тормозил и сълзите ми бяха пресъхнали, отстъпвайки място на омразата. Щях да го намеря.

В офиса е прекалено топло, а слънцето, което нахлува през прозореца, го стопля още повече и на мен ми се приспива. Пресушавам чашата си с кафе и се опитвам да се събудя.

— И после отидохте в апартамента на Саймън? — пита господин Райт.

Сигурно сравнява онова, което му казвам, с показанията на другите свидетели, за да е сигурен, че всички случки съвпадат във времето.

— Да.

— За да го питате за дрогата?

— Да.