Тримата шишковци
Шрифт:
— Е, слава богу! — рече дамата.
Момиченцето захленчи.
— Защо плачеш, глупавичко? — учуди се дамата. — Дали за оръжейния майстор Просперо? Не бива да го жалиш. Той ни искаше злото. Погледни колко са красиви розите…
Големите рози бавно плаваха като лебеди в дълбоките съдини, напълнени с възгорчива вода и листи.
— Ето ти три рози. И няма защо да плачеш. Те са бунтовници. Ако не ги турят в железни клетки, те ще заграбят къщите ни, роклите ни и нашите рози, а нас ще изколят.
В това време покрай тях претича едно хлапе. То дръпна отначало дамата за нейното наметало, извезано със звезди, а после момиченцето за плитчицата.
— Нищо, графиньо! — викна хлапето. — Оръжейният майстор Просперо е в клетка, но гимнастикът Тибул е на свобода!
— Ах, нахал!
Дамата тупна с крак и изпусна чантичката. Цветарките се разсмяха звънливо. Дебелият кочияш се възползува от бъркотията и предложи на дамата да седне в екипажа и да тръгнат.
Дамата и момиченцето заминаха…
— Почакай, палавнико! — викна цветарката на момчето. — Я ела тук! Разправи какво знаеш…
Двамата кочияши слязоха от каприте си и като се заплитаха в своите наметала с пет пелеринки, приближиха се до цветарките.
„Ето това се казва камшик! Камшик и половина!“ — помисли момчето, като гледаше дългия бич, с който кочияшът помахваше. На момченцето се дощя силно да има такъв камшик, но това беше невъзможно по много причини.
— Та какво казваш ти? — запита кочияшът с дебел глас. — Гимнастикът Тибул е на свобода?
— Така приказват. Аз бях на пристанището…
— Не са ли го убили гвардейците? — запита другият кочияш също с дебел глас.
— Не, чичо… Хубавице, подари ми една роза!
— Почакай, глупако. Ти по-добре разправи…
— Значи така… Отначало всички мислели, че е убит. После дирили между умрелите и не го намерили.
— Може би са го хвърлили в канала? — попита кочияшът…
В разговора се намеси един просяк.
— Кого да хвърлят в канала? — попита той — Гимнастикът Тибул не е котенце, та да го удавиш. Гимнастикът Тибул е жив. Той е успял да избяга.
— Лъжеш, камило! — рече кочияшът.
— Гимнастикът Тибул е жив! — развикаха се цветарките във възторг.
Хлапето грабна една роза и се впусна да бяга. Капки от мокрото цвете поръсиха доктора. Докторът изтри от лицето си капките, горчиви като сълзи, и дойде по-близо, за да чуе какво ще каже просякът.
Тук едно обстоятелство попречи на разговора. На улицата се появи необикновена процесия. Отпред яздеха двама конника с факли. Факлите се развяваха като огнени бради. Подир тях бавно се движеше черна карета с герб.
А отзад вървяха дърводелци. Те бяха сто души.
Те вървяха със запретнати ръкави, готови за работа — в престилки, с триони, рендета и сандъчета под мишница. От двете страни на процесията яздеха гвардейци. Те сдържаха конете, на които се искаше да препуснат.
— Какво е това? Какво е това? — завълнуваха се минувачите.
— Пази се! — викаха гвардейците.
— Къде отиват дърводелците? — запита една мъничка цветарка старшия гвардеец.
И гвардеецът й извика в самото лице тъй свирепо, че косите й се развяха сякаш от вятър:
— Дърводелците отиват да строят ешафоди! Разбрахте ли? Дърводелците ще построят десет ешафода!
— А!
Цветарката изпусна съдината. Розите се изляха като компот.
— Те отиват да строят ешафоди! — повтори доктор Гаспар в ужас.
— Ешафоди! — извика гвардеецът, като се обърна и се ухили под мустаците си, които приличаха на ботуши. — Ешафоди за всички бунтовници! На всички ще отсекат главите! На всички, които са се осмелили да въстанат против властта на тримата шишковци.
На доктора му се зави свят. Стори му се, че ще припадне.
„Аз твърде много преживях през този ден — рече си той — и освен това съм много гладен и много уморен. Трябва да побързам за къщи.“
И наистина време беше за доктора да си отдъхне. Той беше тъй развълнуван от всичко станало, видяно и чуто, че дори не придаваше значение на собственото си сгромолясване заедно с кулата, на изгубената шапка, пелерина, бастун и токове. Най-лошото беше, разбира се, че му нямаше очилата.
Той нае един екипаж и се отправи в къщи.
III. Площадът на звездата
Докторът се връщаше в къщи. Той пътуваше по широките асфалтни улици, които бяха осветени по-ярко от зала, и редицата фенери тичаше над него високо в небето. Фенерите приличаха на кълба, изпълнени с ослепително кипящо мляко. Около фенерите се сипеха, пееха, и гинеха мушици. Той пътуваше по крайбрежните улици, покрай каменните огради. Там бронзови лъвове държаха в лапите си щитове и показваха дълги езици. Долу мудно и гъсто течеше водата, черна и блестяща като смола. Градът беше се прекатурил във водата, тънеше, отплуваше и не можеше да отплува, само се разтапяше в нежни златисти петна. Докторът пътуваше през мостовете, изгънати като арки. Отдолу или от другия бряг те наподобяваха кратки, извили железни гърбове, преди да скочат. Тук в началото на всеки мост беше се разположила охрана. Войниците седяха върху барабаните, пушеха лули, играеха на карти и загледани в звездите, се прозяваха.
Докторът пътуваше, гледаше и слушаше.
От улицата, от къщите, от разтворените прозорци на кръчмите, иззад оградите на увеселителните градини се носеха отделни думи от песничката:
Представя жалка гледка
сега Просперо хванат:
лежи в желязна клетка
с нашийник великанът.
Един пийнал франт поде този куплет. Лелята на франта, която имаше много пари, още повече лунички на лицето и нямаше нито един роднина, беше умряла. Франтът получи в наследство всичките пари на леля си. Затова той беше, разбира се, недоволен, че народът се е вдигнал против властта на богаташите.