Чтение онлайн

Донесоха и поставиха продавача или по-точно тортата върху трапезата.

Тогава продавачът отвори очи.

И тозчас видя тримата шишковци.

Те бяха толкова дебели, че продавачът разтвори уста.

„Трябва веднага да я затворя — стресна се изведнъж той. — В моето положение е по-добре да не давам признаци на живот.“

Но — уви! — устата не се затваряха. Така продължи две минути. После почудата на продавача намаля. Той направи усилие и затвори устата. Но тогава веднага се изпулиха очите. С голяма мъка, като затваряше ту устата, ту очите си, той надви окончателно своята почуда.

Шишковците седяха на челните места, извисени над останалото общество.

Те ядяха повече от всички. Единият от тях дори започна да яде салфетката.

— Вие ядете салфетката…

— Така ли? Увлякъл съм се…

Той остави салфетката и задъвка тозчас ухото на Третия Шишко. Впрочем то имаше вид на баничка.

Всички се превиваха от смях.

— Да оставим шегите — каза Вторият Шишко и вдигна вилицата. — Работата взима сериозен обрат. Донесоха тортата.

— Ура!

Настъпи общо оживление.

„Какво ще стане? — измъчваше се продавачът. — Какво ще стане? Те ще ме изядат!“

В това време часовникът удари два.

— След час на „Площада на съда“ ще започне екзекуцията — рече Първият Шишко.

— Пръв, разбира се, ще екзекутират оръжейния майстор Просперо, нали? — попита някой от почетните гости.

— Него днес няма да екзекутират — отвърна държавният канцлер.

— Как? Как? Защо?

— Ние засега пазим живота му. Искаме да научим от него плановете на бунтовниците, имената на главните заговорници.

— А къде е той сега?

Цялото общество беше силно заинтересувано, дори забравиха за тортата.

— Той както по-рано седи в желязна клетка. Клетката се намира тук, в двореца, в менажерията на наследника Тутти.

— Повикайте го…

— Доведете го тук! — развикаха се гостите.

— Вярно — рече Първият Шишко. — Нека нашите гости погледат този звяр отблизо. Аз бих предложил да отидем всички в менажерията. Но там се носи рев, писък, смрад. Това е много по-неприятно от звъна на чашите и мириса на плодовете…

— Разбира се! Разбира се! Не си струва труда да отиваме в менажерията.

— Нека доведат Просперо тук. Ние ще ядем тортата и ще разглеждаме това чудовище.

„Пак тортата! — уплаши се продавачът. — Тази торта не им излиза от ума… Лакомци!“

— Доведете Просперо — рече Първият Шишко.

Държавният канцлер излезе. Слугите, образували заедно коридор, се разстъпиха и се поклониха. Коридорът стана два пъти по-нисък.

Лакомците затихнаха.

— Той е много страшен — рече Вторият Шишко. — Той е по-силен от всички. Той е по-силен от лъва. Омразата е прегорила очите му. Човек няма сила да гледа в тях.

— Той има ужасна глава — рече секретарят на Държавния съвет. — Тя е огромна. Прилича на капител от юлона. Има червеникави коси. Ще помислиш, че главата му е обхваната от пламък.

Сега, когато се поведе разговор за оръжейния майстор Просперо, с лакомците стана една промяна. Те престанаха да ядат, да се шегуват, да шумят, поприбраха коремите си, някои дори побледняха. Мнозина бяха вече недоволни, че са пожелали да го видят.

Тримата шишковци станаха сериозни и като че поотслабнаха.

Изведнъж всички млъкнаха. Настана пълна тишина. Всеки от шишковците направи такова движение, като че иска да се скрие зад другия.

В залата въведоха оръжейния майстор Просперо.

Отпред вървеше държавният канцлер. От двете страни — гвардейци. Те влязоха, без да свалят черните си мушамени шапки, с извадени саби. Веригата звънеше. Ръцете на оръжейния майстор бяха оковани. Доведоха го до трапезата. Той се спря на няколко крачки от шишковците.

Оръжейният майстор Просперо стоеше с наведена глава. Пленникът беше бледен. На челото и слепите му очи, под разбърканите червеникави коси, се виждаше запечена кръв.

Той вдигна глава и изгледа шишковците. Всички, насядали близо, се отдръпнаха.

— Защо сте го довели? — раздаде се викът на един от гостите. Той беше най-богатият воденичар в страната. — Страх ме е от него!

И воденичарят падна в безсъзнание, забил нос право в желето. Някои гости се спуснаха към изходите. Не мислеха вече за тортата.

— Какво искате от мене? — попита оръжейният майстор.

Първият Шишко се поокопити.

— Ние искахме да те погледаме — каза той. — А на тебе не е ли интересно да видиш ония, в чиито ръце се намираш?

— Противно ми е да ви виждам.

— Скоро ще ти отсечем главата. По такъв начин ние ще ти помогнем да не ни виждаш.

— Не се боя. Моята глава е една. Народът има стотици хиляди глави. Тях вие няма да отсечете.

— Днес на „Площада на съда“ ще има екзекуция. Там палачите ще се разправят с твоите другари.

Лакомците се поусмихнаха леко. Воденичарят се свести и дори облиза розите от желе по бузите си.

— Вашият мозък е плувнал в тлъстина — рече Просперо. — Вие не виждате нищо по-далеч от своя търбух…

— Я го гледайте — обиди се Вторият Шишко. — А какво трябва да виждаме?

— Попитайте вашите министри. Те знаят какво става в страната.

Държавният канцлер неопределено изкряка. Министрите забарабаниха с пръсти по чиниите.

— Попитайте ги — продължаваше Просперо, — те ще ви разкажат…