Чтение онлайн

— Изскубнал се из ръцете на гвардейците — отговаряха други. — Избягал, изчезнал, после го видели в различни части на града — скачал от покрив на покрив. Той е ловък като котка. Неговото изкуство му е дошло на помощ. Не току-така славата му е обиколила цялата страна.

На площада се появиха гвардейци. Зяпачите се затекоха към страничните улици. Тибул прекрачи бариерата и застана на корниза. Той простря ръка, омотана с пелерина. Зелената пелерина се развяваше като знаме.

Тъкмо с тази пелерина, в това трико, съшито от жълти и черни триъгълници, народът беше свикнал да го вижда през време на представленията в панаирите и неделните увеселения.

Сега високо под стъкления купол, мъничък, тъничък и шарен, той приличаше на оса, полазила по бялата стена на къща. Когато пелерината се издуваше, човек можеше да помисли, че осата разтваря зелени блестящи криле.

— Ей сега ще паднеш, площадни измамнико! Ей сега ще те застрелят! — извика пийналият франт, който беше получил наследство от луничавата си леля.

Гвардейците си избраха удобна позиция. Офицерът се щураше безкрайно загрижен. В ръцете си държеше пистолет. Шпорите му бяха дълги като плазове на шейна.

Въдвори се пълно мълчание. Докторът се хвана за сърцето, което подскачаше като яйце във вряла вода.

Тибул се застоя за секунда на корниза. Той трябваше да се добере до отсрещната страна на площада. Тогава би могъл да избяга от „Площада на звездата“ към работническите квартали.

Офицерът застана насред площада върху една леха, която пъстрееше от жълти и сини цветя. Тук имаше басейн и фонтан, който бликаше от кръгла каменна чаша.

— Стойте! — рече на войниците офицерът. — Аз сам ще го застрелям. Аз съм най-добрият стрелец в полка. Учете се как трябва да стреляте.

От девет къщи от всички страни към средата на купола, към звездата, бяха обтегнати девет стоманени въжета (жици, дебели колкото моряшка ортома).

Сякаш от фенера, от пламтящата великолепна звезда, се разпръскваха над площада девет черни дълги-дълги лъча.

Не се знае за какво мислеше в тази минута Тибул. Но навярно той реши така: „Аз ще мина над площада по тази жица, както съм ходил по въжето в панаира. Няма да падна. Едната жица се простира към фенера, другата от фенера към отсрещната къща. Като мина по двете жици, ще достигна отсрещния покрив и ще се спася.“

Офицерът вдигна пистолета и почна да се прицелва. Тибул достигна по корниза до онова място, дето започваше жицата, отдели се от стената и тръгна по жицата към фенера.

Тълпата ахна.

Той вървеше ту много бавно, ту изведнъж тръгваше почти бегом, като пристъпваше бързо и предпазливо, олюляваше се, разперил ръце. Всяка минута изглеждаше, че ще падне. Сега сянката му се появи на стената. Колкото повече се приближаваше към фенера, толкова по-ниско сянката му се спущаше по стената и толкова по-голяма и по-бледа ставаше тя.

Долу зееше пропаст.

И когато той беше в средата на пътя до фенера, в пълната тишина се разнесе гласът на офицера:

— Сега ще стрелям. Той ще полети право в басейна. Раз, два, три!

Екна изстрел.

Тибул продължаваше да върви, а офицерът, кой знае защо, падна право в басейна.

Той беше убит.

Един от гвардейците държеше пистолет, от който излизаше син дим. Той беше застрелял офицера.

— Куче! — рече гвардеецът. — Ти искаше да убиеш приятеля на народа. Аз попречих на това. Да живее народът!

— Да живее народът! — подкрепиха го други гвардейци.

— Да живеят тримата шишковци! — извикаха техните противници.

Те се пръснаха на всички страни и откриха огън по човека, който вървеше по жицата.

Той беше вече на две крачки от фенера. Като размахваше пелерината, Тибул защищаваше очите си от блясъка. Куршумите летяха покрай него. Тълпата ревеше от възторг.

„Бам! Бам!“

— Не го улучиха!

— Ура! Не го улучиха!

Тибул се покатери на обръча, който ограждаше фенера.

— Нищо! — викаха гвардейците. — Той ще мине на другата страна… Той ще тръгне по другата жица. Оттам ще го свалим!

В тази минута стана нещо, което никой не очакваше. Шарената фигурка, станала черна в блясъка на фенера, клекна на железния обръч, дръпна някакъв лост, нещо щракна, звънна — и фенерът в миг угасна.

Никой не свари да каже ни дума. Стана страшно тъмно и страшно тихо като в сандък.

А на следната минута високо-високо горе нещо отново тропна и иззвънтя. В тъмния купол се отвори бледен квадрат. Всички видяха късче от небето с две звездици. После в този квадрат, върху фона на небето, се провря черната фигурка и се чу как някой бързо изтича по стъкления купол.

Гимнастикът Тибул се измъкна от „Площада на звездата“ през отвора.

Конете се уплашиха от изстрелите и внезапната тъмнина.

Екипажът на доктора едва не се катурна. Коларят рязко зави и закара доктора по един околен път.

По такъв начин, преживял един необикновен ден и една необикновена нощ, доктор Гаспар Арнери се върна най-сетне в къщи. Неговата икономка, леля Ганимед, го посрещна на входа. Тя беше много развълнувана. И наистина: доктора го нямаше толкова дълго време! Леля Ганимед пляскаше с ръце, ахкаше, клатеше глава:

— Ами къде ви са очилата? Счупиха ли се? Ах, докторе, докторе! Ами къде ви е пелерината? Загубихте ли я? Ах, ах…

— Лельо Ганимед, аз освен това си счупих двата тока…

— Ах, какво нещастие!

— Днес се случи още по-тежко нещастие, лельо Ганимед: оръжейният майстор Просперо падна в плен. Туриха го в желязна клетка.

Леля Ганимед не знаеше нищо за онова, което беше станало през деня. Тя слушаше топовната стрелба, виждаше зарята над къщите. Съседката й беше разправила, че сто дърводелци строят на „Площада на съда“ ешафоди за бунтовниците.