Чтение онлайн

В менажерията имаше голямо представление. Върху дървената сцена три дебели космати маймуни представяха тримата шишковци. Един фокстериер свираше на мандолина. Клоун в тъмночервен костюм, със златно слънце на гърба и златна луна на корема декламираше в такт с музиката стихове:

Подобно три торби с брашно

лежат три шишковци ведно!

Едничка грижа имат те —

търбухът им да порасте!

Бледнейте, шишковци, пред нас:

дошъл е сетният ви час!

— Дошъл е сетният ви час! — развикаха се от всички страни брадати папагали.

Вдигна се невероятна врява. Зверовете в разните клетки започнаха да лаят, да реват, да цвъртят, да пищят.

Маймуните се замятаха по сцената. Не можеше да се разбере къде са ръцете, къде са краката им. Те скочиха сред публиката и се разбягаха. В публиката също настъпи бъркотия. Особено голям шум вдигаха онези, които бяха по-дебели. Шишковците с почервенели бузи се тресяха от злоба и хвърляха шапките и биноклите си по клоуна. Една дебела дама замахна с чадърчето, си и пернала, без да иска, дебелата си съседка, събори шапката й.

— Ах, ах, ах! — закудкудяка съседката и издигна нагоре ръце, защото заедно с шапката падна и перуката й.

Една маймуна, бягайки, плесна с длан по плешивата глава на дамата. Съседката падна в безсъзнание.

— Ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха! — заливаше се в смях другата част, от публиката, която беше по-тънка наглед и по-лошо облечена. — Браво! Браво! Дръжте ги! Долу тримата шишковци! Да живее Просперо! Да живее Тибул! Да живее народът!

В това време се чу един много силен вик:

— Пожар! Градът гори…

Хората хукнаха към изходите, като се притискаха помежду, си и събаряха пейките. Пазачите ловяха разбягалите се маймуни.

Кочияшът, който возеше доктора, се обърна и каза, като сочеше отпреде си с камшика:

— Гвардейците палят кварталите на работниците. Те искат да намерят гимнастика Тибул.

Над града, над черната грамада от къщи, трептеше розова заря.

Когато екипажът на доктора стигна до главния градски площад, който се наричаше „Площад на звездата“, оказа се невъзможно да се мине. В началото на площада се бяха стълпили маса екипажи, карети, конници, пешеходци.

— Какво е това? — запита докторът.

Никой нищо не отговори, защото всички бяха погълнати от онова, което ставаше на площада. Кочияшът се изправи в целия си ръст на капрата и почна също да гледа натам.

Този площад наричаха „Площад на звездата“ по следната причина: той беше обкръжен от огромни, еднакви по височина и форма къщи и беше покрит със стъклен купол, който го оприличаваше на колосален цирк. В средата на купола на страшна височина гореше най-големият фенер в света. Това беше едно кълбо с необикновена големина. Обхванат през средата от железен обръч, който висеше на яки въжета, фенерът напомняше планетата Сатурн. Светлината му беше тъй прекрасна и тъй малко приличаше на каквато и да е друга земна светлина, че хората бяха дали на този фенер чудесното име звезда. Така бяха почнали да наричат и целия площад.

Нито на площада, нито в къщите, нито на улиците наблизо имаше нужда от някаква друга светлина. Звездата осветяваше всички затънтени улици, всички кътчета и килерчета във всички къщи, които ограждаха площада като каменен пръстен. Тук хората нямаха нужда от лампи и свещи.

Кочияшът гледаше над каретите, екипажите и цилиндрите на коларите, които напомняха запушалки на аптекарски шишенца.

— Какво виждате? Какво става там? — вълнуваше се докторът, като надзърташе иззад гърба на коларя. Нисичкият доктор не можеше да види нищо, още повече че беше късоглед.

Кочияшът му разправяше всичко, което виждаше.

И ето какво виждаше той.

На площада имаше голямо вълнение. По огромното кръгло пространство тичаха хора. Изглеждаше че кръгът на площада се върти като панаирска въртележка. Хората тичаха от едно място на друго, за да видят по-добре какво става горе.

Чудовищният фенер, който гореше високо, ослепяваше очите като слънце. Хората вдигаха глави нагоре и прикриваха очите си с длани.

— Ето го! Ето го! — чуваха се викове.

— Ето гледайте! Там!

— Къде? Къде?

— По-високо!

— Тибул! Тибул!

Стотици показалци сочеха наляво. Там се издигаше една обикновена къща. Но в шестте етажа бяха разтворени всички прозорци. От всеки прозорец стърчаха глави. Те бяха разни на вид: някои в нощни шапчици с пискюли; други в розови бонета с букли от петролен цвят; трети с кърпи; горе, дето живееха бедните младежи — поети, художници, актриси, — надничаха голобради лица в облаци от тютюнев пушек и женски главици, заобиколени от такова сияние на златни коси, че човек диреше, да види на раменете им крила. Тази къща с разтворени решетчести прозорчета, из които се подаваха, сякаш бяха птичи, разноцветни глави, приличаше на голям кафез, пълен с щиглеци. Притежателите на главите се мъчеха да видят нещо много значително, което ставаше на покрива. Това беше също тъй невъзможно, както да видиш собствените си уши без огледало. Такова огледало за тези хора, които искаха да видят собствения си покрив от собствената си къща, беше навалицата, беснееща на площада. Тя виждаше всичко, крещеше, размахваше ръце: едни изразяваха възторг, други — негодувание.

Там по покрива се движеше мъничка фигурка. Тя бавно, предпазливо и уверено се спускаше по наклона на триъгълната стряха на къщата. Ламарината боботеше под краката й.

Фигурката размахваше пелерината си, за да пази равновесие, тъй както въжеиграчът в цирка намира равновесие с помощта на жълт китайски чадър.

Беше гимнастикът Тибул.

Народът викаше:

— Браво, Тибул! Браво, Тибул!

— Дръж се! Спомни си как си ходил по въжето в панаира.

— Той няма да падне! Той е най-добрият гимнастик в страната…

— Не му е първица. Ние сме виждали колко е изкусен в ходенето по въже…

— Браво, Тибул!

— Бягай! Спаси се! Освободи Просперо! Другите бяха възмутени. Те размахваха пестници.

— Никъде няма да избягаш, жалки фокуснико!

— Мошеник!

— Бунтовник! Ще те застрелят като заек…

— Пази се! — Ние от покрива ще те смъкнем на ешафода. Утре ще бъдат готови десет ешафода!

Тибул продължаваше своя страшен път.

— Откъде се взе той? — питаха хората. — Как се е появил на този площад? Как е попаднал на покрива?